СЛЕД ЗАВЕЩАНИЕТО

Край гроба имаше малка пейка от ковано желязо. На пейката седеше жена с руса, вдигната на кок коса, черна рокля и черни обувки. В скута си държеше аленочервени, откъснати направо от градината репи.

Може би точно този контраст привлече вниманието на мъжа, почистващ съседния гроб - бледото лице... безкръвните устни... и пращящите от живот червени репички, толкова нелепо изглеждащи на това място. Той си помисли: "Трябва да я заговоря".

Трябва ли да ти говоря, скъпи Густав, мислеше си жената. Обикновено така правят вдовиците. Е, добре, сигурно ти дължа поне благодарност. Половин милион в брой, четири къщи, няколко имота в Беломорието... Не е зле, но пък го заслужавам, нали? Двайсет и две години по-млада, определено по-красива и по-умна от теб. Да, именно по-умна. Женичката ми, така ме наричаше. Или: "Малката ми женичка". Нямаш представа колко дразнещо беше. Малката женичка с малките пръстчета, с които хвана ръката ти и каза: "Миличък Густав, ти си толкова прекрасен, толкова опитен и мъдър. Но не разбираш ли, любими, че точно тази разлика във възрастта може да се обърне срещу мен. Представи си, че нещо се случи с теб... Тази мисъл ме разкъсва... Но ако се случи, аз ще остана сама, на улицата... без своя Тигър, своя Крал. Е, добре, не точно на улицата, но в една малка къща със синовете ти, които са добри момчета, но толкова лековерни - слушат жените си, а те ме мразят, любими, знаеш, че е така. Може би, ако напишем завещания... Аз искам да ти дам всичко свое - искам, ако утре умра, ти да притежаваш гривните ми, брошката, която ми подари на първия ни Свети Валентин, и колата. Толкова е романтично да завещаем всичко, което имаме, един на друг... Знам, че съм малко русо глупаче, сладурче, но нали за това ме обичаш? Нали? Нали? Не се смей, а вземи този лист и напиши, ето тук - "Аз, Густав Ферди Густав..."

-Така ли се казваше съпругът Ви? - сепна я глас. Тя трепна и се огледа. Мъжът, суетящ се около съседния гроб, бе приближил на по-малко от метър. Силуетът му - здрав и мъжествен, закриваше слънцето. Той сочеше простата надгробна плоча с надписано име, дата на раждане и дата на смърт.

- Да - отвърна тя унесено, през сълзи, както му се стори. - Густав. Почина при злополука в планината...

Злополука... Колко смешно звучи. Може би беше сполука. Да уцелиш точния момент... Бедничкият Густав, спрял на едно възвишение, бършещ потта от месестото си лице, изглеждащ повече от всякога наивен швейцарец, гордеещ се с безценните си Алпи - "Виж, Рене, какъв изглед, виждала ли си нещо по-красиво?". Искаше се просто едно леко притискане до него, в израз на безмълвен екстаз от панорамата... едно леко побутване... И после падането, което въобще не прилича на онова от филмите. Там трае сякаш часове, а де факто е не повече от три секунди: едно - изненадата, две - облещените очи, нелепото махане с ръце и крака, три - осъзнаването, разбирането на истината. Чао, Густав, малката ти женичка маха отгоре, от върха на скалата, на малкото ти сгърчено телце, приличащо на смешна кукла-клоун, захвърлена от нечие дете в подножието.

- Моите съболезнования, - сепна я гласът на непознатия. - И аз загубих съпруга наскоро. Може би ще искате... Притеснявам се да ви попитам, вероятно ще ме сметнете за луд или нахален... Но наблизо има кафене, а времето захладня. Може да изпием чаша чай? Или ако предпочитате, крем карамел, сладолед или бисквити?

- Е... всъщност, защо не? - отвърна усмихнато вдовицата. Този притеснен, но добре изглеждащ мъж, който се огъваше и пелтечеше пред нея, й се стори толкова непохватен, толкова приличащ на скучния, предвидим и старомоден Густав. Тя сведе поглед към репите в ръцете си и се засмя:

- Нося ги на него - на Густав. Обожаваше ги. По-добре е, отколкото карамфили, нали?

Тя сложи репичките в самия край на гроба и излезе на алеята. Непознатият галантно й направи път и тръгна до нея. Не забрави да хвърли прощален поглед към гроба на своята жена. Четвъртата. Дали беше почистил снимката й достатъчно старателно? Искаше отдалеч да се вижда искрящата й като злато коса. Беше толкова красива блондинка. Като третата му жена. И като втората. И като първата. Всички умряха трагично. При... нека да ги наречем, инциденти.

Винаги бе харесвал слаби, крехки, малки руси жени.

Автор :Светлана Видинска

Светлана Видинска е родена на 23.02.1977 г. в Дупница. Завършила е Гимназия "Христо Ботев" в гр. Дупница, профил литература, и ЮЗУ "Н. Рилски" в Благоевград. Има близо 20-годишен стаж като репортер и редактор в местна телевизия, вестници, списания и електронни сайтове. Носител е на наградата "Журналист на годината 2004" на БАРМ. По-късно завършва специалност "Психология" и започва работа като психолог в родния си град. В свободното си време администрира фейсбук страницата Агата Кристи България/Agatha Christie Bulgaria.