Държавата на бай Кото

Бай Кото, нашият комшия на село, беше имал разни дертове през дългия си живот, но един го глождеше постоянно - че си нема имен ден. Имаше и други Котовци, но тех ги викаха Никола и си имаха именни дни, а него го беха кръстили на дедо му, който е пак Кото. Без имен ден си като сираче - все едно майка ти да те е окотила под някоя трънка и да те е зафърлила до първия дувар.

Виж, внучката му беше Николета. На него пò му се годеше Николинка, ама реши да не спори, важното е, че се престрашиха да си родят барем едно.

Николетка записа по-лани история и веднъж му обясни, че некога било имало тракийски цар Котис. Това вдъхна малко кураж на бай Кото и той понапери гребен. Що комшията Борко да се гордее с некакъв си цар Борис, като Котис е бил толкова си години преди него и по-важното – останало е иманье от него, значи е бил стижен човек, рàзумен. А внучката му изровила и друго – имало било даже и Богиня Котито!

(Сигурно затова викат на мачката котка – оти ги коти. Вероятно и тази Богиня е дала живот на хиляди човеци, кой знае.)

Така Бай Кото изведнъж осъзна, че името му значи много плодо-дашен и родитен и съвсем се възгордя. А като гледа и сумиста Котоошу по телевизията, напълно оправда кръстницата си и орисниците си. „Тоа Котоошу може да размаже бае Борко куто маче от дирек”, кефеше се на именяка си (тур. адаш) бай Кото.

Обаче сивото ежедневие си се влачеше и на него друго му направи по-силно впечатление – че са се навъдили доста плъхове. Опита се да ги трови с кукуруз, но плъховете не само че не намаляха, ами дече се увеличиха. „Мамка й и отрова - ядосваше се бай Кото - И она, куто сичката ни стока, е менте. Абе к'во става у таа нашата държава бе, това, дек требва асъл да мори, оно фалшиво, а ранъта ни - она па отровна?! Ти имаш ли обясненее бе, ученийо - подвиква ми той през плета" Викам: "Прав си, така е, що оно и държавата ни е нефелна – напълнила се е с плъхове на всички етажи. Чул съм, че ако им засвириш на окарина, може да ги подлъжеш и да ги изведеш извън село"

„Бега маани я! Тава е напас безподобна, она от свирня не разбира! Па и къде ще ги отведеш, да бастисат на друг завалия имотеца? Тука са сака некой див мачок, да ги изпонаплаши и да ги изпонаеде. Само Бойко ша ги оправи! Това да кажа Котоошу - поправи се бай Кото!”

„Едно време може да сте усещале, че има Дръжава – разсъждавах аз на глас,  - ма сиги нема. И у вещевия склад нема, и у артелната нема, дет викаше в казармата старшината-майка“

„Едно време  - обясняваше ми бай Борко, докато делкаше нещо с чикийката си, – моя деда, Кото Дрътия го викаха, имаше Държава. Това ни е кошарата, със всичките сгради вътре – двукатна летна къща за назе и всекакви пристройки за ратаите и за инвентаро.“ „Това, дето по Добруджа му викат чифлик ли? - опитвах се да си го представя аз“ „Да де, ама ние си му викаме Дръжава, що ти си го дръжиш, оно си е твое. Я съм по-простоват, ма още помна всичко. Вадехе много продукцее тогива и я карахме с каруци за пристанище Лом, а оттам я качеа на кораби – за нататика къде Европа – Будапеща, Виена, н‘ам къде си още. Сиренье, кашкавал, млеко, кожи, грозге – тонове! Кервани с каруци. Сто ратаи. Дедо ми беше много окумуш и сичко си пишеше у един тефтер, ама кога направиха текеесетата, партийнийо секретар от злоба му го изгори! Моо само да ти кажа, че горе у собата имахме виенски мебели, доставени по поръчка, какви немаше даже и у градо. А дедо ми си купи лично бел фаетон с амортисьоре от прочутия файтонджия Мито Орозов от Враца, щу е зел златен медал от пàнаиро у Париж и му брои едно кайме пари! А баба ми ходеше с кок и с рокля с румънски дантели”

Лятото да беше този ни разговор, а миналият месец докарали бай Кото спешно в болницата, та му ходих на свиждане.

„Нема да ме бъде момче, - рече ми той угрижен - Я видех къде ма откараа пръвом – у раковото, там кой флезне, редко жив излаза. Слушай, за нищо ми не е жал, за едното име красно съм живял, ама кажи на бай Борко да се заеме лично он с плъховете, иначе ептен ще загазиме, тия пренасат зарази. Само това ни липсва, да врънем чумата. И белки ше се навъдат, и змии, буца ми е заседнала на гърлото”

Бързам да ви успокоя, че бай Кото пребори рак на простатата. Обаче наборът му, бай Борко си заминал, отишъл си е кротко в съня си…

Бай Кото ходи вече трудничко из двора на село, но не може да седи мирен и залага капани. „Не моо са бора с них. Що толко много къщи са вече празни, че они са въдат къ си сакат. Остане ли без ора - ни преземат веднъга плъовете.“ „Тургай вносна отрова и туй то, - давам му акъл аз, доколкото го имам.“. „Ей, момче, - нарежда бай Кото, без изобщо да ме слуша - Назе ни маани, ние сме си веке очале. Ама гледам -  целийо врачански окръг е опустел, а и целата Дръжава. Чуй ма добре и заповни, що вие сте сега у силата си - Дръжте си здраво дръжавичката, коландрете си я куто ората. И раждайте, ей, я не сакам да са котите куто плъхове, ама… я ли да ви уча къ са праат деца?”

(А добрият старец дори не знаеше за многобройните аборти на внучката си Николета, нито че майка й, неговата снаха, е забегнала в Кипър.)

„И се вардете от анархията, она е по-страшна и от чумата“

Бай Кото най-мразеше анархията, защото от дете е възпитан в Държавата на дедо си на ред, дисциплина и труд!

По пътя за село, вдесно след кладенчето, личат основите на най-малко 3-4 Държави… Знам, че тях няма да ги възстановим, ма, дет вика бай Кото – да си държим здраво барем наличната Държава. Тя не произвежда вече нищо, но друга немаме. След нея – иде ордата плъхове.

Автор:  Ивелин Любенов