Прътлявина

Дядо ми вече трети ден клечеше да вари ракия, но беше попривършил прътлявината и ме изпрати до брат му, който му се явява бако – дедо Кузман, да докарам една каруца…

Казанът беше измазан отвътре с жълта глина, но тя беше почти изцяло почерняла, щото пушекът, колкото излизаше през комина, два пъти повече влизаше вътре. На мен много ми лютеше на очите и на можех да даяна вътре, а дедо ми изобщо не беше си подавал главата навън. Печеше си чушки на жар и си резваше домат и лучец с чикийката. Ние му носехме пресен хляб и студена водица във фронтовашката му манерка.

Пристигнах запъхтян у дедокузманови, бутнах вратничката и отдалече му извиках:

- Айде по-бръже де, ехе-ей!

Дедо Кузман седеше царствено на бордюра на пътеката и нещо си човъркаше. Погледна ме благо изпод рунтавите си побелели вежди

- Закъде препираш ча толко?! Седи! – и тупна една овча кожа, дето си я беше подложил за табуретка - Сеги е много жега, чак, еее, къде икиндия са размръдай

- Бързам, не разбираш ли, бързам за казаньо. Има списък, има ред, чекат и други хора.

- Де бре, дете, неде са напиня толко, ше са изпрошнеш (ще ти излезе херния – бел. моя). Тоя ред си е от памтивека така. Па пак не е артисал никой да си не изпече рекията. Само да има кой да ги пие после, що я не можем. Ти попийваш ли по малко рекийца, дава ли ти деда ти?

- Пием! – поизпъчих се гордо аз - На Нова годин и на Великден! Ама веднага заспивам

- Хохо, те, видиш ли…А има некой заспиват само с хапчета. Ти земеш ли да са зобиш с апчета, спукана ти е работата… Ей, хората са не предваршкват и без да зазират у некакви си списъци. Като свърши деда ти, ше си почисти убаве и ше мине да нги обади.

- Ама нали трябва да имат време и да се приготвят.

- Па они у тая работа се утурат цела годин. Изкарали са си пращината, Умиле са си батлаците. Мигар вазе у училище ви не готват цела годин? Да не чекате последния момент? Подготовката е половината работа. Другото секи го може.

- Ти часовник немаш ли? – още пуфтях аз – просрочваме си времето

- Имам, къ щело да немам. Ама му се скина сиджимката и мое да ми изпадне от джеба, затова по-лани го турих май у долапо. Знаеш к‘во пише на капачето му, на турски е, военен трофей ми е… „Вактъм, бактън“, нещо беше Ама кво значи, забоварих вече, хем една годин даскала ми го преведе ужким. (игра на думи, от турски вактъм – времето ми и бактън – стига вече, омръзна ми, бел. моя). Ама чекай, дете – требва да си закърпим опинците, да ми е леко на краката. Твоя деда зиме и лете се с галоши оди, а галошите са гьон, съсипват ти ногата.

- Ама, дедо, де дай да прегнем магарето и да бегам яс, па ти после си оправяй опинките

- Добре де, прегай си ти, само са варди, че магарето ми апе!

- Оно ма познава!

- Оно та познава, ма пак ш‘та апне, това си му е адето. Магарешка работа. Сака да ти покаже, че и оно не е проста твар. Мигар ти са не апеш (заяждаш, бел. моя) с другарете си?

- Ше го погала по главата и ше му дам да рупа банбоне.

- А яс, туууу, глей, че съм забоварил да натоварим подпалките – се опита да рипне дедо, но нещо го среза и той се повали назад и голото му теме се завря между чимширите – Оф, те, видиш ли, като ми даваш зор… - надигна се той и си поотупа каскета - Я товари сам си, яс доде си нанижем връвите. Ама баш-баш дече недовиждам, та може да те забавим.

- Ти, верно, не видиш ли, прояли са ги молците. На дупки са.

- Макя, на дупки са. Молците не едат свинско. Само ние сме такива свинье да едем свинье!

- Сичко едат молците. На вазе у гардиробо не едат ли ви сичко? Сичко ви едат.

- Макя, сичко ни едат. Баба ти турга нафталин, Знаеш ли кво е нафталин? Едно, дек мирише убаве!

Па едно време, коги го немаше таа пУстиня, к‘во турахме по раклите?! Ние, преди десетина години, фрълихме раклата де, откък зехме гардироб. Четирикрил, с надистройка, пълен догоре с наш багаж, богата работа. Само наполеонките като ми сплати баба ти, зафатат едно отделение! Сака да проверим там ли ми е парадната дреха, у нойнийо джеб си спущих часовнико, те, виж кък ме подсети. Ма ако баба ти, ми е изфрълила и дрехата, ще си имаме гюрултии.

- Дедо ти кога ги облачаш тия парадни дрехи? У наше село не прават паради.

- Слушай. Парад не се прави току така всеки ден. – начумери се дедо и ме посочи с шилото - Прави се, кога си надделел некому. Победител требва да си. Яс имам медале, хем не бехме победителе, а седехме у френски плен.

- Дай да ти видя медалете

- Немаш време сеги. Яс затова и ги не облачам пуста дреха, да са докарвам с медале… що не е за толко за фалба, колко за размишление. Повече требва да се засежда човек и да се позамислюва.

- Ама, немаш ли и некой лъскав чепик, бос ли пристъпаш или с опинките?

- Щом с опинки съм воювал, значи формата си е такава – с опинки.

Погледнах си ръчния часовник и извиках изненадано:

- Дедо ми ще ми се пренада.

Дедо Кузман махна с ръка:

- Твоя деда е малко заамен, он не събюдава времето. Ти требва да поглеждаш слънцето и да се ориентираш наспроти него. Е го е – и той протегна ръка – видиш ли ко кък се затулило позади крушата. Значи тамън е превалило пладне. Най-големата жега. И овците не са толко прости, ами се завират под сенкята да пладнуват

- Зор нги е на овците за нещо. Они само си пасат.

- Аааа, не подценявай овците. Они пасат, пасат, ма като се юрне некоя врътоглава и знаеш ли кво става? Сичките по нея! Не мож да ги спреш. А ние викаме, маани го тоя е врътоглав, за некой сюрмах човек, като Ботйова, па го остаиме да си строши сам си главата.

- Ама ние пееме песни за него!

- Она и баба ти пее, доде преде, ама ние, мъжовете требва да са фръгваме у атака!

- Ние не сакаме да воюваме, дедо Кузмане, сакам да си седа те тук те на село, и …

- Седни, седни до мене, де. Ожулил си колена, юнак!

- .. и да си приказваме благи работи

- Секи воюва, сине, с гяволчетата у него си – замисли се нещо, па току изрече някак несвързано - Я виж, виж, как гяволчето бие с теслата по мазилката!

Аз подскочих като ужилен, но нямаше жива душа наоколо, жужаха само пчеличките

- Глей, глей…. Сака да бутне къщата. И ше ги бутне. Нема да остане нищо от неги

- Ама дедо Кузмане, плашиш ме! Какво ти става?

- Ше съсипат всичко, дек са бъхтааме за него!

- Никой нема!

- Има, има, Ше ни съдерат кожите!

- Дедо, дедо, съвземи се, слънчаса ли?

- Закъсних, закъсних!

Бях вече прегнал каруцата и с бясна скорост я подкарах към казана да викна дедо ми. Дедо се олюля за миг, па скочи чвръсто вътре и юрихме обратно, но бяхме закъснели фатално…Мисля че това беше 1975, но може и да е било 1979 сега като пресмятам, то разлика нямаше…

Дедо Кузман не се оправи, а почина скоро след това, в най-големите августовски жеги. Останаха му недонанизаните и надупчени опинки... Погребаха го с парадната дреха, с медалите. От някое вътрешно джебле цъкаше строшения му часовник. Не беше победил в никоя война, и дяволчетата го повалиха….

Дедо пи мътна ракия и рече, че вече е негов ред. Аз изтръпнах, но той се хилеше с беззъбата си уста:

- Ама не бой са, де, яс не бръзам…

- Дедо, а ти видвал ли си гяволчета? – уплашено го попитах аз и го погледнах право в очите, да не ме излъже нещо.

- Ми къ! Те та те, тебе, гявол момче си ми ти…

Послеслов за по-несхватливите:

Не е баш така… И аз не мога се пребори с моите проклети дяволчета, скъпи приятели. Все закъснявам да им дам решителна битка. Предпочитам да си кротувам сред стадото, особено, когато магаретиите се ритат и апат… Нямам и на чий опит да разчитам, та нали не влизаме два пъти в една и съща река

Искам да приключа веднъж завинаги с тях, но си мисля, че ако това стане, ще ме назначат и за ваш наставник, да се боря и с вашите проклетии. А тази мисъл ме влудява още от сега. Толкова ли нямате собствена съпротивителна енергия? За какво се бъхтаха тогава тия преди нас? Фащайте си прътлявината и вървете там, дето е най-жежко…

Медали за примиренчество не раздават.

Автор : Ивелин Любенов