Анна и нейният чуден танц с думите

Анна и нейният чуден танц с думите
Анна Попниколова

Тя обожава да сяда пред белия лист и да пише. И почти толкова много обича да танцува. А от нейния „танц“ с думите се раждат истории, които впечатляват и се помнят. Едно наше момиче, родено в САЩ, не спира да удивлява преподавателите си с литературния си талант. Анна Попниколова е само на 13 години, но зад гърба си вече има куп награди и отличия. Както и най-важното – признанието на експерти, че много я бива в писането. Никак не е случайно, че е „прескочила“ цели две години и девойката вече е в девети клас, а не в седми. Учи в гимназията на остров Нантакет в щата Масачузетс. Там посещава часовете по журналистика на Ан Фанеф. Съвсем наскоро пише есето „Това е нещото – не помня“ и участва с него във втория конкурс за писане на лични разкази на прочутия в цял свят американски ежедневник „The New York Times“. Журито, което оценява над 9000 есета, е очаровано от българското момиче. Анна е най-малката от всички финалисти, тъй като надпреварата е за младежи до 19 години. Избрани са едва седем победители и само 13 подгласници. Нейното есе остава сред подгласниците, но на практика е сред двадесетте най-добри творби от над 9000! Успехът е невероятен при тази наистина жестока конкуренция. А всеки успех трябва да бъде признат и разгласен. За нея пишат и в САЩ, и в България.

Нобелова награда

„Какво толкова? Да не би да съм спечелила Нобелова награда?! Приемам съвсем нормално нещата. За мен писането е като рисуването – искам да пиша истории, да ги измислям. Да публикувам, но да е нещо, което ще се запомни“, споделя Анна, чиито родители живеят от 15 години в САЩ, но са от Благоевград. Майка й Теодора Велева е логопед в училище, а баща й Александър Попниколов е IT специалист в местна болница.

„Истината е, че е по-напред чисто академично от останалите си връстници. Още в частното училище започна да пише на високо ниво. Преподавателката й все казваше, че не се е докосвала до такова дете. Има дар, всичко й се отдава лесно, рисува много хубаво, прави глинени съдове. Това е божи дар. Затова тя самата не оценява толкова високо това, което прави. Причината е, че й се струва лесно постигнато, без да полага кой знае какви усилия“, разказва майката на Анна. Деветокласничката не останала незабелязана и в гимназията. Поканили я да е редактор на гимназиалния вестник. А това е право само на завършващите ученици. Преди време едната й баба починала от ковид. Тя написала есе, с което буквално грабнала всички, които го прочели. Заради коронавируса и в САЩ миналия март затворили университетите. Тогава 12-годишната Анна изкарала два курса онлайн в престижния университет Йейл по анатомия и анатомия на торса. Но решила, че медицината е неблагодарна професия. След това минала и два курса по право. „Дъщеря ни е много отговорна, сама се справя с всичко, самостоятелна е. Помага на другите ни две дъщери – Деми е на 9, а Лора е на 6 години. Деми също пише някакви сценарии, тръгнала е по стъпките на кака си“, казва Теодора Велева.

Анна е категорична, че иска да се занимава с писане. Да пише и книги. Признава, че все още не може да пише романи, няма и времето, което е необходимо за това. Засега кратките истории са добър избор. Обича да твори есета, статии и разкази. Разкрива, че от 3 години пише книга. Но все преосмисля нещата, все нещо не й харесва, все прави корекции. „Сега е част от журналистическия клуб в гимназията и прави филм за първата жена /1920 година/, която е гласувала на остров Нантакет след дадените избирателни права на жените.

Отвя 9000 конкуренти

Тя разказва повече и за своето есе, с което пребори 9000 конкуренти. „Това е нещото – не помня“ е неин разказ за завръщането й в България преди две години, за идването й в Благоевград, родното място на родителите й. Всичко за нея и двете й сестри е абсолютно ново – гледките, звуците, миризмите, хората. Единственият й досег с родината дотогава са семейните снимки. „Прекарахме около месец в града на мама и тате. Много беше готино в Благоевград. Тук е много тихо, спокойно. На острова живеят около 19 000 души, през лятото са много повече. Но не е като в Благоевград, където има навсякъде какво да правиш. Ядох много сладолед. Пълно бе с витрини с това изкушение, купуваха ми много сладолед“, спомня си с усмивка Анна. Тя има пълната подкрепа на своите родители в избора й да се занимава с литература. Както и тяхното разбиране - майка й е печелила национален конкурс в България за есе, баща й също пише много хубаво. Момичето вече е развило любов към писаното слово. Още не е убедена кой жанр й е най-любим. За Анна писането е импулс. Тя има зависимост от книгите, буквално спяла като малка с тях, пристрастена е към четенето. Предпочита приключенски, криминални истории, но напоследък й допадат мистериите, фантастиката. А какво ще прави утре? И след утре? То е ясно – да пише, да създаде роман, който да се запомни. И не само един. Решила е да продължи образованието си след 12-и клас в Харвард. Защото смята, че това е най-доброто място за най-добрите. Една от най-любимите книги на Анна е „Игрите на глада“. „Трябва да носиш пламъци по-често – отива ти“ – това е цитат от тази книга. Е, Анна носи пламъка на литературата в себе си. И ще го разгаря все повече и повече. Докато сбъдне мечтата си. Българската или американската? Просто мечта...

ИЗТОЧНИК: KMETA.bg

Ето и есето на нашето момиче, с което впечатли журито:

„Това е нещото – не помня!“

„Това е нещото - не помня!“

-Помниш ли това място? Ние сме идвали тук.

-Не. Не си спомням.

-Да! Спомням си това!

Но наистина не си спомням.

Майка ми се усмихва. Тя прави снимка на фонтана с телефона си, а аз до него. Сестрите ми тичат наоколо, крещят колко много обичат България и как никога не искат да напуснат. Баща ми се взира в моста, пресичащ реката, обмисляйки да отиде на риболов по-късно тази вечер. Вървим по улиците през нощта, прибираме се вкъщи от гостуване при приятели.

Очевидно съм срещала тези приятели и преди. Аз не мога да си спомня. Знам името й, казаха ми името й. Но не си спомням закръгленото й лице, зачервените й бузи и цигарения дим в косата. Не си спомням съпруга й, който се подпира на хладилника и си чопли зъбите с клечка за зъби. Не си спомням синовете им, един от които предлага да ме научи как да играя Fortnite.

Задават ми въпроси - в кой клас съм? Харесвам ли училище? Какво обичам да правя? Спомням ли си България? И, разбира се, казвам, аз съм в 8 клас. Разбира се, харесвам училище. Без да забравяме, че е училище все пак. Те се смеят, кимат, сякаш разбират. Кимат, сякаш си спомнят училището по същия начин, както аз помня България.

„Беше преди много години“ и от двете страни, оправдания за избледнелите спомени, оправдания, опитващи се да преодолеят предположението, че спомените може да не са били достатъчно важни, за да се помнят. Обичам да чета и пиша. Обичам да рисувам. Ходя на уроци по танци и керамика. И, разбира се, помня България! Може да съм била малка, но тук-там имам спомени!

Това е като храна за ушите им. Баби и дядовци от обажданията по Skype, които изглеждат странно на живо. Лели, които никога досега не съм срещала и трябва да се преструвам, че ги познавам. Чичовци и братовчеди, и хора.

Хора, чиито лица съм виждала само на снимки. Хора, които миришат на пушек и храна, с вкус, напомнящ за вкъщи, за у дома.

Апартамент, който не си спомням, единственият дълготраен спомен, който имам, е миризмата, нещо средно между тютюн и сапун от розова вода.

Странно е, всичките ми спомени са по-скоро като сцена от филм, където се виждам като герой, после ретроспекции, нищо никога в първо лице.

Все още се прибираме от къщата на тези приятели и спираме пред една баничарница. Това е като малка сергия, светлините светят, за да контрастират на тъмнината. Все още е отворена в 01,00 часа сутринта. Родителите ми бърборят за спомени, които имат. Още от миналото и изглеждат толкова щастливи, че се страхувам, че никога няма да искат да се приберат у дома. Те ще си спомнят и ще искат да останат.

Купуваме българска храна. И докато вървим по улиците, родителите ми споделят носталгията си. Старата гимназия, стари апартаменти, места за излизане.

Минаваме покрай сграда, където със сигурност никога не съм била.

„Помниш ли?“ - пита майка ми, жестикулирайки към това непознато място. Тя ми предлага парче от храната си, плочка печено тесто със сирене в средата. Нарича се „миленка“, име, което изглежда да принадлежи повече на човек, отколкото на годен за консумация предмет.

Взимам храната и я ям.

На вкус е като спомен. Може да не си спомням нищо от тази страна... но храната... Спомням си храната. И така, кимам и предлагам усмивка.

Разбира се, че помня“.

Коментари

    Няма добавени коментари!

Напиши коментар:

Въведете кода от картинката!

Още новини