Леля Салиха от Аврамово приготвя най-вкусното сладко от диви ягоди

Леля Салиха от якорудското село Аврамово е царица на домашното сладко от диви ягоди. Но също толкова вкусно е сладкото й от малини, боровинки, сини сливи, къпини. А шипковият мармалад, бялото сладко и медът от борови шишарки е нещо, което може да се мери и с най-изтънчените сладкарски изкушения. И това е така, защото същата тази леля Салиха цял живот се занимава с това – да прави сладка и конфитюри от горски дарове, защото това е основното препитание не само за нея, но и за цялото й семейство.

Всъщност гората храни не само фамилията на Салиха, а и цялото село Аврамово, където има само един малък шивашки цех за петнайсетина работници и нищо друго. Тук гората е работното място за млади и стари, които всяка сутрин поемат по стръмните пътеки, за да събират даровете на природата.

Леля Салиха може да видите почти през ден на пътя от Банско за Благоевград. Рано сутрин съпругът й, което работи в строителството в зимния курорт, натоварва микробуса със стотици бурканчета с домашно приготвено сладко и стоварва този импровизиран магазин на пътя в прохода Предела с надежда, че преминаващите туристи ще си купят от домашните консерви на жена му.

„Тази търговия не е много печеливша, ама за нас няма друго препитание. Земеделието е нашият живот и така сме всички в село Аврамово. Какво да правим, няма друг начин“, усмихва се срамежливо Салиха, скрила се от жаркото юнско слънце под пъстрия чадър, разпънат на банкета до пътя.

В този ден тя е в компанията на дъщеря си Хава. Младото момиче е бременно, но не се бои от летните горещини, защото не иска да остави майка си сама на пътя. Съпругът на бъдещата майка работи като гурбетчия в Англия, за да изкара някой и друг лев за бебето, което скоро ще се роди на младото семейство.

Хава тази година е завършила училище в Якоруда и помага на родителите си в земеделската работа. Доскоро излизала в гората да бере диви плодове, но вече е намалила работата и придружава майка си на подвижния магазин край пътя.

„След като завърши средно образование, не успяхме да я изпратим да учи в университет, защото не ни стигат парите. Пък и тя искаше да си е до нас и да ни помага“, вметва Салиха и придърпва сянката на чадъра към бременната си дъщеря.

Ако не е с микробуса на шосето, леля Салиха е в гората, за да бере горски дарове. Сега е сезонът на дивите ягоди, които все още зреят и до дни ще станат идеални за хапване.  

„Все още не са узрели както трябва. Затова и количествата са по-малко, рано-рано ги продаваме на клиенти. Килограмът върви по 10-12 лева, защото много трудно се берат. Виж, боровинката е по-лесна, защото при нея се използва берачка. А ягодата трябва едно по една да я късаш. Един килограм се бере за около три часа, при това ако има достатъчно ягоди“, разказва Салиха от Аврамово.

Жената от Якорудско разчита основно на софиянци и чужденци, които на връщане от Банско спират край шосето, за да си купят пресни плодове или някое и друго бурканче със сладко и конфитюр.

„Трудно е да се препитаваш само от гората, но друга работа в нашия край няма“, повтаря отново Салиха, сякаш, за да оправдае трудния си живот. Семейството й отглежда и картофи, които са много вкусно, но за съжаление няма добър пазар.

„Продаваме картофите и на пътя, има купувачи, но цената е много ниска – 40-45 стотинки на едро. Не можем да си покрием разходите само по отглеждането. Имаме и една кравичка, ама тя е само колкото да дава мляко за нас“, допълва Салиха.

За нея и останалите жители на село Аврамово най-голямата болка е липсата на работа за младите.

„Мъка ми е като гледам като децата бродят из гората за боровинки и малини. Вместо да разкрият някое предприятие, те се мъчат за жълти стотинки с тия плодове и билки“, похваща отново темата за оцеляването леля Салиха.

„В Аврамово нищо не се случва. Само се работи“, повдига рамене жената. И с тези думи всъщност описва целия си живот – отруден и монотонен – бе излишни емоции и очаквания.   

В якорудското село жените масово се занимават с бране на плодове и билки. Всяка сутрин се организират на групи от по седем-осем човека, събират по няколко дребни левчета, които плащат за превоз на някой местен, който има микробус. Той ги натоварва и ги оставя в гората. Вечерта отива да ги прибере.

„Цял ден сме в гората. Събираме всичко, което срещнем – ягоди, малини, къпини, боровинки, билки, шишарки“, изрежда Салиха.

А понякога се случва да срещнат и мечка.

„Веднъж в местността Балабаница край Велинград бяхме отишли за малини и вървяхме към Белово. Там видяхме една мечка. Усетихме я бързо и избягахме нависоко на един баир. След това е видяхме край дерето, беше се изправила на задните си крака и ревеше. Сигурно имаше малки мечета и затова беше тревожна. Всъщност в гората има много мечки, но и на това сме свикнали“, разсмива се леля Салиха.

Тя е смела и не носи нищо за самоотбрана. „Какво да нося. Като натоваря раницата, хляб и вода, не ми остават ръце за нещо друго да нося“, казва тя.

Салиха и останалите жени ежедневно извървяват по пет-шест километра в гората в търсене на горски дарове.

Понякога се качват на лифта на Добринище, слизат на междинна станция, берат каквото намерят по поляните, след това продължават с въжената линия. И така докато мръкне.

В Аврамово почти няма гурбетчии. Тукашните рядко излизат в чужбина, предпочитат да си стоят в селото. „Свикнали сме с родния край и трудно се делим от дома и семейството“, обяснява Салиха.

Преди две години тя ходила в Германия да работи в птицеферма. Издържала едва пет дни и се прибрала у дома.

„Работата не ме уплаши, защото ние сме свикнали на много труд, но психически не успях да свикна. Пък и квартирата беше много лоша, с мизерни условия. Не издържах и се прибрах“, признава тя.

А какво работят мъжете в Аврамово ли? „Ами те са домошари“, благо се усмихва Салиха.

„При нас повече жените работят. Мъжете са свикнали повече да са у дома. Ама за това ние, жените, сме виновни, защото ние така сме ги разглезили. Не помагат много-много – нито в отглеждането на децата, нито в домакинството, нито в земеделската работа“, ядосва се Салиха.

Иначе, извън общия коментар, тя не дава лоша дума да се изговори за никой мъж.

Най е доволна, че съпругът на дъщеря й Хава е добро момче и е работлив. Заминал на гурбет в Англия, където се мъчи заради семейството си и за бебето, което скоро ще се роди.