Атанас Далчев: Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна

Макар и не толкова популярен от литературната критика у нас преди 1989 година, Атанас Далчев е сред поетите виртуози на България. Смята се, че от творчеството му се повлияват имена като Валери Петров, Александър Геров, Иван Цанев и Богомил Раймов. Творбите му, белязани с ярка философска тематика, са издадени като отделни книги в превод на френски, словашки, чешки, унгарски, руски, немски, италиански, полски, фински, испански, а също на английски, турски, китайски, японски, арабски, шведски и други езици в периодични издания или сборници. Далчев е и изтъкнат преводач. Благодарение на труда му на български оживяват творби на Гьоте, Чехов, Стендал, Паскал, Гарсия Лорка и други световни величия в литературата. 

Далчев е носител на Хердеровата награда на Виенския университет. Роден е на днешната дата през 1904 г. в Солун. През 1921 г. дебютира в поезията със стихотворния си диптих „Залези“, публикуван в ученическия вестник „Фар“. Година по-късно завършва гимназията и държи реч пред випуска си. Същата година запосва "Философия" в Софийския университет. 

През 1923 г. Далчев публикува стихотворенията „Вечер“, „Здрач“ и „Елегия“ във "Вестник за жената" и стихотворенията „Есенно завръщане“, „Хижи“ и „Старите моми“ в списание „Хиперион“. През същата година заедно със свои колеги издава поетически сборник „Мост", след което сътрудничи на няколко издания. Първия си самостоятелен сборник "Прозорец" издава през 1926 г. 

През 1928 година публикува стихосбирката "Стихотворения". Същата година, без да знае, че е болен от малария, заминава за Франция. В Тулуза попада на специалист, който познава болестта. През 1928 – 1929 г. слуша лекции в Париж и завършва курс за преподаватели по френски език. През 1930 г. излиза от печат стихосбирката му, кръстена на френската столица. По предложение на Никола Фурнаджиев през 1937 г. е изпратен за учител по български език в българското училище в Цариград. Прекарва там шест месеца, но турските власти не му позволяват да преподава. След завръщането си в София започва работа като инспектор на прогимназиалните училища и преподавател по български език в тогавашната 13-а гимназия. Занимава се и с преводаческа работа.

По време на въздушните бомбардировки над София на 10 януари 1944 г. половината от къщата на семейството е разрушена и то се евакуира в Лясковец. На 30 март запалителна бомба опожарява цялото жилище на Далчеви.

Подложен на силен натиск в първото десетилетие след 9 септември 1944 г., той спира да пише. 

Едва през 1956 г. Далчев започва да пише отново, а през 1965 г. публикува „Стихотворения“. През 1972 г. излиза сборникът "Балкон", съставен от приятеля му Радой Ралин. През време на творческото си мълчание създава сборника с поетично-философски афоризми и критически размисли "Фрагменти:, издаден през 1967 г. под редакцията на Борис Делчев. Удостоен е със званието Заслужил деятел на изкуството и културата.

Далчев умира в София на 17 януари 1978 г.

Ето и някои от непреходните цитати и фрагменти от творчеството на поета:

Всяко силно чувство е суеверно.

Богатият скърби по-силно и по-дълго от бедния, защото има повече време за това. На другия ден след смъртта на майка си или на жена си бедният е принуден да изтрие сълзите си и да тръгне да се бори за хляба си.

Делото на твореца трябва да бъде безкористно. Затова и всяка истинска слава е посмъртна.

Един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.

Когато човек не знае добре един език, той, вместо да каже това, което мисли, мисли това, което може да каже.

Критикът не бива да има очите на влюбения: той трябва да е способен да се възхищава, без да престава да вижда и различава недостатъците.

Малокултурният е склонен към разни теории и теоретизация. Истинският учен цени повече от всичко факта.

Никой не осъществява себе си напълно. Животът на всеки човек е в края на краищата един неуспех.

Поезията не е общуване, а приобщаване. Приобщаване към Идеята, Красотата, Истината. В това е разликата между едно писмо и една поема.

Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство.

Частта е по-малка от цялото, но може да бъде по-хубава от него.

Човек е най-самотен в успеха си. Тогава всичките му приятели го напускат. Едни от завист, други от страх да не помисли, че му се докарват.