Александър Блок: И ти ще видиш - животът е прекрасен!

Александър Блок е сред най-великите поети на Русия през първите 20 години на миналия век.  В този период от време роденият на 28 ноември 1880 г. в Санкт Петербург е най-влиятелният творец. Едва на 3 години е, когато родителите му се разделят през 1883 година. Заживява с родителите на майка си. Дядо му е бивш ректор на Санктпетербургския университет и той израства в интелектуална атмосфера, запознавайки се не само с поезията на различни поети, но и с философията като наука.

През 1903 година Александър Блок се жени за Любов Менделеева, дъщеря на известния химик Дмитрий Менделеев, на която посвещава поетическия цикъл „Стихове за Прекрасната дама“ („Стихи о прекрасной даме“, 1904). Книгата го утвърждава като най-влиятелната фигура на руския символизъм, като популярността му продължава да нараства през следващите години. Блок оказва силно влияние върху по-младите поети, сред които Анна Ахматова, Марина Цветаева и Борис Пастернак.

В последното десетилетие от живота си Александър Блок се концентрира основно върху политически теми, акцентирайки върху месианското предопределение на Русия.

След Руската революция той публикува поемата „Дванадесетте“, описваща марша на банда от дванадесет болшевики, сеещи смърт и опустошение в революционния Петроград сред силна снежна буря. Тя предизвиква недоволството на неговите интелектуални последователи, които го обвиняват в лош вкус, както и на болшевиките, които не харесват неговия мистицизъм. През оставащите години от живота си той живее в изолация и умира на днешната дата през 1921 година.

Вижте негови интересни мисли и стихотворението му „Поети”:

Пряката отговорност на художника – да показва, а не да доказва.

В любовта няма страх. Съвършената любов изгонва страха.

Литературата трябва да е насъщният хляб.

И ти ще видиш – животът е прекрасен.

Изкуството, както и живота, слабите не могат да го постигнат.

Само влюбените имат право на званието човек.

Книгата – велика вещ, докато човек умее да я ползва. Само едно прави човека човек: знанието за социалното неравенство.

Поети

Пустинен квартал край града ни расте
на почва блатиста, зелена.
Там има поети — и гледат се те
един друг с усмивка надменна.

Напразно лъчистият северен ден
над тъжното блато сияе:
денят на поетите е посветен
на труд вдъхновен и гуляи.

Щом пийнат, в приятелство те се кълнат
цинично в нощта се кикотят.
А сутрин повръщат. И, без да поспят,
усърдно и тъпо работят.

След туй всеки пак, като пес, изпълзи —
да гледа морето как свети.
Щом минат край тях златни женски коси
те цъкат, от похот обзети.

Мечтата за златния век ги влече,
издателя дружно ругаят.
Заплакват над малкото синьо цветче,
за дребния облак ридаят…

Читателю мой, по-щастлив ли си ти,
живееш ли ти по-богато —
всред своите безсилни и скучни мечти,
всред свой то филистерско блато?

О, не, скъпи друже, критико мой сляп!
Помни, че поетът си има
свой облак и свой златен век, свой мащаб —
за теб туй е цел немислима!…

Доволен си: имаш съпруга, уют,
дори конституция куца —
а той е всемирно пиян, вечно луд,
как би се смирил с конституция!

И нека загина немил и недраг,
и нека цял свят ме оплюва —
ще вярвам: сам бог ме засипва със сняг
и буря ме нежно целува!