В памет на големия актьор: Сълзи и смях по Николай Кимчев

Admin 07 Февруари 2018 09:28 Камбана 0
В памет на големия актьор: Сълзи и смях по Николай Кимчев
Снимки: Драматичен театър

Решихме в знак на почит към паметта на емблемата на театралното изкуство в Пиринския край – Николай Кимчев, да припомним едни редове, писани през септември 2010 година. В тях големият актьор, който по това време е директор на ДТ „Никола Вапцаров”, за пореден път е в главната роля и говори за нещата от живота по своя неподправен и завладяващ начин. Поклон и светла му памет!

Той не усеща кризата. Защото не само живее с изкуството, но и е неуморим. Този мъж, „със специфична аграрна физиономия”, както сам казва, е сигурно доказателство, че актьор умора няма. Ще го видите на сцената на благоевградския драматичен театър, на трибуната ту на селски събор, ту на музикален фестивал, ту на градски празник. Ще се появи я пеш, я яхнал бял кон. Просто е навсякъде, където има веселие и култура. За него не е проблем в един ден да бъде на гърба на жребец в ролята на Трифон Зарезан, а минути по-късно вече да е в изискан костюм и да играе свети Валентин. Николай Кимчев е не само актьор и певец, но вече 6 години е директор на Драматичен театър „Никола Вапцаров” в Благоевград.

Като хлапе хич не му е до храма на Мелпомена. Макар и буен, помага на родителите си, които са овчари в ТКЗС-то в някогашното село Ораново /б.а.-днес квартал на Симитли/. Още тогава обаче с лекота успявал да надприказва връстниците си. И не само тях. Често в училище не мълчал и на учителите. Понеже го дразнели неправдите, винаги намирал момент, в който да се „изока”, както казват местните. Това пък му помогнало да опознае почти целия Пирински край, тъй като го изключвали често от учебните заведения. Как да мълчи, когато знае повече от свой съученик, но той получава шестица, а Николай – четворка. Следва монологът му: „Другарко, що стана сега? Всички виждат, че знам повече. Но мъжът ви е офицер в поделението, а бащата на „отличника” е негов командир. А вас ви е страх”. Следва поредното изключване. Но човек е човек, когато е на път. Опознава много различни краища на региона, запознава се с нови хора. Задоволява любознателността си с честите пътувания, те се оказват полезни за него. „Но веднъж след изгонването ми от школото взех, че се засрамих от близките си. Не се върнах у дома, а запраших към планината Осогово, където станах подземен сондьор. Изкарах година и половина. Но мой колега издъхна буквално в ръцете ми, след като го уби газ гризу. Просто вървеше пред мен, можеше и аз да съм на неговото място”, спомня си 57-годишният актьор. Уплашил се след тази трагедия и поел обратно към вкъщи. Нещастната случка го калила, направила го мъж. Връстниците му в Симитли му изглеждали като малки деца.

„Аз нямаше как вече да се съобразявам с неща като униформи и вечерен час. Чаках с нетърпение да си дойдат нашите сондьори от работа и пийвах по малка ракия с тях. Но не останах и без диплома за средно образование. Получих я в гимназията в село Катунци, където учих цели 2 месеца”, разказва шефът на благоевградския театър. След перипетиите в училище дошъл ред на казармата. Точно там прозрял, че единственото място, където можеш да кажеш истината, е театралната сцена. По това време, през 1972 година, в Устово гостувал Театърът на Българската армия. И Николай вече знаел какъв иска да бъде. Захванал се с войнишка художествена дейност. Участвал в група за художествено слово. На прегледа на художествената самодейност сред войниците спечелили златен медал. Явява се на конкурс и го приемат в ДНА-Пазарджик, в културния взвод. Гледал на живо и попивал играта на Георги Черкелов, Илка Зафирова, Катя Паскалева. Март 1973 година оставил зад себе си войниклъка. Споделил с родителите и близките си своите творчески планове. Те се опитали да го разубедят. Не за друго, а били сигурни, че няма да го приемат във ВИТИЗ. Страхували се, че неуспехът може да го нарани дълбоко. Това допълнително навило упорития млад мъж да потегли към столицата. Съвсем сам избрал с какво ще кандидатства. Харесал си монолога на героя на Шекспир – Тимон Атински, от едноименната пиеса. Най-напред се явил на прослушване в Благоевград. След изпълнението му към него си приближил режисьорът Коко Азарян. Николай очаквал да чуе куп забележки от големия творец. Но не би. „Мойто момче, ако можеш да запазиш това и за изпита във ВИТИЗ, няма да имаш никакви проблеми” уверил го Азарян.

През септември 1975 година благоевградчанинът стигнал до София и минал първия кръг, защото бил носител на златен медал за художествена самодейност. На втория тур се притеснил и не блеснал в пълния си талант. Все пак прескочил нататък. „Как да не се стреснеш! Събрало се огромно жури и те гледат като добитък за продан. Направо си е страшничко. В третия кръг им изпях много тъжна песен, която бях научил от майка си Христина – „Заплакала е Янинка”. Другите кандидати ги спираха на първия или втория куплет, а мен ме оставиха да я изкарам докрая”, казва Кимчев. След това режисьорът Филип Филипов се обадил: „Чакай, чакай. Представи си, че си нависоко. Къде си?”.

Тъй като предната вечер Кольо и други кандидати напуснали хотел „Севастопол”, където нощували, и се качили на Копитото, отговорът дошъл от само себе си: „На Копитото съм и виждам мъгла над София”. И тук Филипов сложил поантата на препитването: „Е, покажи как се гледа в мъгла!”. Николай изстинал. Знаел, че няма смисъл да се кокори на сцената. Тръгнал да си ходи, но се върнал и изстрелял” „Автобусът за София тръгва, няма да стоя на терасата цяла нощ и да гледам мъглата”. Приели го, попаднал в класа на режисьора и педагога Димитрина Гюрова. Най-напред заминали на бригада. Там разбрал, че повечето от състудентите му са „паркетни момичета и момчета”, които си нямат понятие от земеделие. „На мен ми викаха Комбайна. Събирахме картофи, някои пък ги зариваха с крак, за да не се навеждат. По-късно се започна със същинското обучение. Етюди, техники. Беше много интересно. Ако във ВИТИЗ съхраниш себе си и „откраднеш” от преподавателите това, което ти  нужно, значи е имало смисъл да си там”, обяснява Кимчев.

Още в първи курс имал късмета да играе не кого да е, а самия цар Самуил в постановка на Костадин Бандутов в Благоевград. На премиерата присъствали и негови колеги, не минало и без ревност от тяхна страна. В края на курса обаче станало ясно, че Николай е без етюд, а Гюрова му се заканила, че няма да го пусне, ако не измисли нещо. Принуден от обстоятелствата, открил своя състудентка, която също нямала вариант за етюд. Скалъпили набързо нещото и се явили на изпита. По сценарий дамата трябвало да избяга от вкъщи и да се появи сама, измръзнала и мокра от дъжда, при пазача – Николай. Пъдарят пък да й предложи да влезе на топло и да се изсуши. Но насред етюда момата се запънала и не ще да влиза. Тогава Кольо направил нещо, което не играли преди това. Зашил й здрав шамар, а ошашавената девойка „влязла” в стаята. Макар Гюрова да се хванала за главата от грубия натурализъм на Кимчев, всичко завършило благополучно.

Той има във визитката си участия е в 10-12 филма, сред които „Записки по българските въстания”, „Време разделно”, „Леталото”, „Куршум за рая”,. Ролите му са второстепенни. Само във филма на Въло Радев „Отровни цветя”, който така и не излиза на екран, е в главната роля. „Театърът е над всичко, там е живият контакт с публиката. Живото изкуство трябва да го почувстваш на мига. Не съм суетен. Не броя ролите си в театъра, нито пък имам дори снимка от моя пиеса у дома”, откровен е актьорът. След ВИТИЗ го разпределили в Русе, но той не могъл да си представи, че ще е далеч от обичания от него Пирински край. Помогнала съпругата му, която завършила Софийския университет и я приели за асистент във Висшия педагогически институт в Благоевград. Така се озовали в областния център. „Имаме двама синове. Баща ми Яне често казваше: „Най-лесно се правят мажки деца и заеми. От личен опит го знам”. Ние пък сме четирима братя и само една сестра”, смее се Кимчев. И смехът му се усилва заради един от любимите му спомени. Играе премиера с други студенти в София. Сред публиката са техните близки.

В края на представлението повечето родители подаряват на децата си букети с цветя. Но бай Яне забравил да се запаси с китки. Но това не го уплашило никак. Смело и пъргаво се покатерил на сцената. С рязък жест бръкнал в задния джоб на панталона си и измъкнал тъничкото си портмоне. Извадил банкнота от 5 лева, размахал я да я видят всички и я връчил гордо на сина си. Заради споменатата по-горе негова аграрна физиономия все го карали да играе роли на по-възрастни хора. Но това също му помогнало, защото е по-трудно да влезеш под кожата на човек с богат житейски опит и със сложен характер.

Да е директор на благоевградския театър също не е детската му мечта, но е факт от 6 години. В него е закодирана една мисъл, която била водеща в къщата на родителите му: „Ще гледаш на другите да е добре!”. „Тя винаги е в подсъзнанието ми и върши работа. Удовлетворението, че си бил полезен на околните, е страхотно. Случва се актьорите да са недоволни от нещо, а аз съм длъжен да ги успокоя и да реша проблема”, признава той. Горчиво му е на душата, когато има неразбиране, завист, злоба, нихилизъм. „Театърът е къщата, която ни храни. Във време на криза ние сме семейство, което само трябва да реши как да оцелее. Горд съм, че въпреки театралната реформа няма да се наложи да съкратя нито един човек. Аз съм и за това актьорите да играят, докато могат. Длъжни сме да устоим – кризите и политиците си отиват, изкуството е вечно”, твърди театралният директор. Той смята, че театърът е училище за народа. Но е необходим нов поглед към това изкуство. Не бива механично да се вадят архаизми и стари неща от нафталина, а да се пречупят през призмата на днешния ден, да им се извади квинтесенцията. Кимчев често пее на различни тържества и празници. Преди няколко години спечели първо място на музикалния фестивал „Македония фолк” с песента „Македония”. Когато пее, той си почива. Не знае що е умора. Макар да не е лесно, защото е нужно да разголиш душата си пред много хора. Контактът с публиката може да те срази, ако си неубедителен, категоричен е той. Но песента се възприема лесно, защото е висша форма на изкуството. Кимчев е късметлия, защото всичко, което прави, го върши с удоволствие. „Един от девизите ми е: „Работи за другия”. Тогава човешките мигове стават смислени. То е като в любовта, в секса. Не се ли раздаваш, не става. А отплатата винаги идва”, казва актьорът. Трудностите го мобилизират. Знае какво и как да постигне. Вярва и в мисията на благоевградския театър. Да дава тази порция култура, от която се нуждаят хората дори в най-отдалеченото и малко село. Защото никой няма право да им я отнема. „Поставяме наши спектакли в общините по поречието на реките Места и Струма. Стигаме до Дупница и Самоков, до Кюстендил и Велинград. Този сезон ще направим детска забавачка в театъра. Актьори ще забавляват малчуганите, докато родителите им гледат пиесата. Писна ми мой познати да се оправдават, че няма кой да им гледа децата и затова не идват на театър”, споделя той.

Не материалното, а духът е важен, отсича Кимчев. Актьорът не понася парите, направи ги мрази. Като отровна змия са за него. Гледа по най-бързия начин да се отърве от тях. Те са средство, а не цел, уточнява театралният шеф. И разкрива, че обича земята. Още в детството е закодирано у него общуването с нея. „Земята диша. Като се събуя бос, я усещам като живо същество. Ако съм натрупал негативна енергия, тя изтича в земните недра. От тях пък се зареждам с позитивни сили. Контактът с майката земя ме облагородява”, изповядва актьорът. Затова, когато му е тежко, се мята на колата и отива в старата къща в Ораново. Остава сам със себе си и търси отговори на въпросите, които го мъчат. И още нещо е закодирано дълбоко у него. Това е да бъде непоправим оптимист. И в най-трудните ситуации да не се отчайва. „Криза ли е? Това е моето време да работя здраво и да вярвам в доброто. Актьорската работа е не по-малко трудна от миньорската. Знам го от опит. Но актьор умора няма, особено ако се казва Николай Кимчев”, допълва Николай Кимчев.

Коментари

    Няма добавени коментари!

Напиши коментар:

Въведете кода от картинката!

Още новини