Иван Мърквичка - чехът, който посвети таланта си на България и обикна страната ни като своя

Даниела Горчева е издател и главен редактор на „Диалог" – списание за политика, култура и история, което от 2003 година излиза на български в Холандия и има читатели в цял свят. Списанието е замислено като мост между културите и успешно осъществява мисията си. Събеседници и автори в изданието са утвърдени наши имена и изявени личности от Европа. Всички издадени броеве на списание "Диалог" се съхраняват в Националната библиотека „Кирил и Методий" в София и в най-голямата библиотека в света - Конгресната библиотека на САЩ във Вашингтон.

Даниела живее в Холандия, завършила е българска филология и история в Софийския университет, сътрудничи и на много издания в България, Холандия и други страни. По нейна инициатива на 24 май 2011 в родния град на Рембранд – Лайден, точно срещу сградата на кметството е открита стена с изписано на нея стихотворение на талантливата българска поетеса Данила Стоянова (1961– 1984). Стихотворението е изписано на български и в превод на английски.

​Даниела Горчева ​е сценарист на документалния филм „Гьоч – да прекрачиш границата" на режисьорите Ирина Недева и Андрей Гетов, в който прокудените от комунистическия режим български турци разказват пред камерата на Любен Бързаков за болката си от т.нар. „възродителен процес" и за любовта си към България. През 2012 година Даниела Горчева бе победителят за България на престижната награда на Европейската комисия за журналистика „Заедно срещу дискриминацията". През май 2016 година на медийната среща в Прага издаваното от нея списание "Диалог" получи наградата на НДФ "13 века България" за популяризиране на българската култура в чужбина.

Иван (Ян) МЪРКВИЧКА (1856-1938), един от създателите на следосвобожденското българско изобразително изкуство, е чех. Учил е живопис в Прага (при Антонин Лхота) и в Мюнхен - при Ото 3айц. Едва 25-годишен, той пристига през 1881 година в България по покана на източнорумелийското правителство, за да стане учител по рисуване в Пловдивската гимназия, известна още като Геровото училище (училището е основано от Найден Геров през 1850 година).

В Пловдив Мърквичка основава Дружеството за подкрепа на изкуството в България, а през 1895 г. става редактор на списание “Изкуство” – първото издание за изобразителни изкуства у нас. Пак той организира и първата колективна изложба у нас към Първото българско изложение (бъдещия Пловдивски панаир).
Двамата с Константин Величков обсъждат възможностите за откриване на художествено училище в Пловдив, подготвят и законопроект, но обявяването на Съединението през 1885 осуетява идеята.

Държавното рисувално училище е открито в София десетина години по-късно, благодарение на Константин Величков, който по това време е министър на просвещението. Първият директор на Рисувалното училище (днешната Национална художествена академия) - от основаването му през 1896 и чак до 1921 година е Мърквичка.

През 19 век в Европа има засилен интерес към фолклора и когато през 1881 г. Мърквичка идва в България, той очевидно е запленен от идеята да създаде изкуство с български характер. Етнографските му рисунки, портрети и композиции са изключително ценни за нас, защото са свидетелство за бита в следосвобожденска България, както и за обичаите, за носиите на селяните от различни краища на страната.

В ранните си работи, Мърквичка демонстрира сух академичен класицизъм, колоритът все още е суров и композицията далеч не е съвършена. Интересът на художника е насочен към българския бит и към селяните и той рисува със симпатия израза на лицата им, движенията им и облеклото им.

По-късно Мърквичка споделя някои любопитни подробности, свързани с предразсъдъците на българите по онова време:

"Не беше възможно да се намери човек да позира", 

пише художникът за първите години след пристигането си в Пловдив през 1881 г. Суеверието за вещаещо гибел "зазиждане" са били сериозна пречка за рисуването не само на хора, но и на животни. А без тях не е било възможно да се създаде живописна композиция, отразяваща реалистично нашия патриархален бит, обичаи и носии - тема, на която Мърквичка посвещава повече от половината си творчество.

"Вървях ли по улицата, - разказва той, - често се спирах скрит някой да не ме види и рисувах интересен сюжет. Случи ми се да рисувам магаре: щом неговият стопанин ме видя, веднага го отведе, да не го урочасам."

В творчеството на Мърквичка се забелязват два периода – до 1900 година и след 1900. През 1900 г. Мърквичка отива в Париж и се запознава с френския импресионизъм. Той няма да стане импресионист, но колоритната му гама става по - въздушна, осветлението – по - добро, а изразът на лицата на рисуваните от него български селяни – по - жив.

Мърквичка проявява своя талант в портрета, пейзажа, църковната стенопис и иконата, но най-пълно се реализира в битовия жанр. Картините му “Ръченица”, “Задушница”, „Циганска веселба”, многобройните сцени от пазари, исторически събития и народни обичаи, са класически образци на българското изобразително изкуство. И страници от българската история. Особено интересни са скиците, портретите и рисунките на селянките, между които има великолепни образи.
„Пловдивският пазар” е запечатал не само различните облекла и етническото разнообразие в следосвобожденска България, но и различните характери.

Прочутата „Ръченица” на Мърквичка предава великолепно атмосферата на изпълнената с хора кръчма.

В центъра на картината са две мъжки фигури, които играят ръченица. Оживените разговори са замрели, погледите и лицата на останалите посетители са съсредоточени в танца – замислени, любопитни, обхванати от трепета на играта. Музиката е проникнала дълбоко в душата им и Мърквичка е успял да предаде палитрата от чувства, изписани върху лицата на селяните. Лицето на обърнатия към нас танцьор изразява вглъбеност, сдържаност и сякаш някаква философска примиреност с живота.

Според Анна Зографова персонажът, играещ ръченица е селянин от Банкя – Недялко Хубавеца. Според изкуствоведи и историци, обаче, това не е български селянин, а самият Джеймс Баучер (1850-1920) – кореспондентът на лондонския вестник "Таймс". Ирландецът живее в София от 1892 г. до 1915 г. и е не само почетен член на Софийското журналистическо общество, но и близък приятел и доверен съветник на българския княз Фердинанд. В края на Балканските войни от 1912-1913 той играе посредническа роля между балканските държави, а по-късно заявява, че да се присъедини Цариброд към Сърбия, е все едно да се даде Кент на Германия.

Известният журналист, погребан по негово желание на българска земя, често се облича в традиционно българско облекло. Известна е негова снимка в шопска носия. Баучер обича да общува с българи от всякакви кръгове, да играе хоро и ръченица и да пие ракия с българските селяни. Според Бисера Йосифова най-вероятно е именно неговият файтонджия, който е родом от село Бистрица, да е завел дружината, състояща се от Мърквичка, Баучер и ген. Вазов, в кръчмата на родното си село. Така се ражда прочутата картина на Мърквичка „Ръченица“.

Любопитни са двата варианта на „Шопско хоро” - от 1890 и от 1900. „Хорото”, прерисувано през 1900 повтаря същата сцена, но колоритът е омекотен от златистата светлина на залязващото слънце и контрастът не е така остър. Композицията е спечелила от появилата се в центъра фигура на детето, което наблюдава борбата на двете момченца.

Прекрасна е „Циганската веселба”, където личи четката на големия майстор.

Нощното осветление напомня романтичните картини на Каспар Давид Фридрих и по всяка вероятност има немско влияние. Седналите край запалените огньове цигани, които наблюдават страстния танц на обляната в лунна светлина красива циганка са в сянка, но позата им – притихнала и съсредоточена предава същите чувства, които се четат и по лицата на селяните в „Ръченица” - тъга по отминалата любов и младост.

Може би не всички знаят, че Мърквичка участва в изографисването на „Свети Александър Невски“. Тъмните, засенчени очи на неговата Богородица излъчват любов и мъка, тя държи Младенеца в скута си и нежно целува ръчичката му. Този образ е истински завладяващ за разлика от стереотипните Богородици и тайната му се състои в това, че авторът е увековечил образа на една обикновена жена. Нещо повече - тази жена е просякиня.

Художникът е разказвал многократно тази случка на своите ученици.

През 1912. Мърквичка получава задачата да нарисува иконата на Света Богородица за северния олтар. Един ден, излизайки от храма, среща протегнатата за милостиня ръка на бедна циганка. Бръква в джоба си, подава монета и отминава. След себе си чува разтревожения глас на просякинята, която го уведомява, че той очевидно е сбъркал – подал й е златна монета. Мърквичка се обърнал, вгледал се в дълбоките й черни очи и удивен прошепнал: „Няма нищо, такъв ти бил късметът. Да ти е на здраве.“

Тази жена станала прототип на неговата Света Богородица.

Канонът е нарушен, но иконата е завладяваща и сякаш ни напомня, че божието послание е човечност.

Преди десет години Националната художествена галерия в София ни зарадва с две изложби по случай 150- годишнината от рождението на Иван Мърквичка – в продължение на два месеца в шестте зали на галерията бяха изложени 80 живописни платна на чешкия художник, а в началото на септември бе открита и експозиция с рисунките на Мърквичка – богата колекция от 28 негови рисунки и етюди.

България, обаче, е все още длъжник на Ян Мърквичка, починал на 16 май 1938 в Прага. В осеяната с паметници на съветските окупатори България така и не се намери място за паметник на чеха, обикнал страната ни като своя.

Автор: Даниела Горчева

Фотография: Любомир Василев