152 г. от рождението на Яне Сандански - войводата, за когото народът написа над 100 песни

152 години от рождението на Яне Сандански се навършват днес. Личността и делото му винаги са предизвиквали много спорове около своята колоритна личност. Но има едно безспорно нещо – неговата мисия през целия живот е освобождението на Македония и присъединяването й към България. Самият той е съзнавал допуснатите грешки, обичал да казва приживе: „Убивал съм, ще ме убият и мен!”. И предрекъл своята гибел. И това се случва на 22 април 1915 година.

До последния си дъх Яне се бори за свободата на Македония. Роденият на 18 май 1872 година в кресненското село Влахи войвода се превръща в пример за отдаденост на една кауза. Кауза, за която си готов да пожертваш живота си, без да си правиш тънки сметки и без да търсиш лична изгода, а да браниш народа си.

„Най-големият човек в целия Пирински край по онова време е Яне Сандански”. Това са думи на един от неговите родственици и наследници - Борис Сандански. Дядото на краеведа е бил втори братовчед с големия Яне, наричан още Пиринския орел, Пиринския цар, Сандан паша и Старика. За бай Борис войводата е бил жесток на моменти, но пък и много честен, достоен патриот. Припомня и думите на поета Пейо Яворов за Яне: Човек, слят с народа! Борис Сандански е написал няколко книги за войводата, сега готви нова със заглавие „Яне Сандански – живот и след смъртта!”.

„По-велик от Яне няма! Това трябва да се знае! Установено е, че за него има създадени от българския народ над 100 песни, за никой друг няма толкова много песни. Гордея се, че съм негов наследник”, категоричен е писателят и краевед Борис Сандански.

Яне Сандански завършва начално училище и учи две години в прогимназията в Дупница. В продължение на две и половина години учи обущарски занаят и работи като чирак при дупнишки майстор. От 1892 до 1894 година е войник в българската армия. След уволнението си като ефрейтор от казармата се завръща в Дупница и започва работа като помощник-просбописец в адвокатската кантора на вуйчо си Спас Харизанов.

Сандански  е  безспорно един от най-интересните образи в историята на българското националноосвободително движение. Възхваляван и заклеймяван от своите съвременници, обект на различни становища от страна на историците, той е от онези хора, които през целия си съзнателен живот показват сложността на човешката личност.

Сандански се включва в създадената в Дупница организация „Единство“, която работи за освобождението на българите в Македония. По време на Четническата акция на Върховния македонски комитет от 1895 година той се присъединява към четата на войводата Стойо Костов и поема с нея към Родопите. Организират нападение на село Доспат, при което загиват около 40 души от местното население. Действията на българите предизвикват реакцията на Високата порта, която изпраща по петите им войски. Четниците обаче достигат родината и се разпускат.

През 1897 година избухва Гръцко-турската война и деецът на Върховния комитет Кръстьо Захариев повежда малка чета, която навлиза на територията на Османската империя. Българите достигат до главното било на Пирин, където участват в престрелка с турците. Сандански е ранен и е принуден да се завърне в България за лечение.

Яне не е доволен от постигнатото до момента и се решава цялостно да проучи организациите, борещи се за свободата на македонските българи. С течение на времето Сандански разбира, че освен Върховния македонски комитет има и друга голяма организация, която действа в името на свободата на всички българи. По това време той се присъединява към дружеството „Младост“, на което по-късно става председател. Сандански също така започва да оформя своите политически възгледи и започва да се определя като привърженик на радославистите.

Съдбоносна за бъдещето на младия революционер се оказва срещата с идеолога на Вътрешната организация Гоце Делчев. Двамата започват работа по сближаване на дупнишката организация и ВМОРО, а в спомените си Сандански изразява положителните си впечатления от Делчев.

През 1900 година е изпратен като делегат на Македоно-одринския конгрес в столицата. Там той става свидетел на идейния разрив между някои от дейците. Част от тях се обявяват за мирно решаване на въпроса със съдбата на българите в Македония и Одринско, докато други продължават да настояват за революция. На следващата година Сандански отново присъства на поредния конгрес, когато настава същински разрив между ВМОРО и ВМОК. Яне подкрепя идеята на ВМОРО, че е твърде рано да се действа с оръжие. ВМОК обаче настояват борбата да започне. Виждайки двете страни на монетата, революционерът вече е категоричен в решението си да застане зад Вътрешната организация.

Така той напуска службата си и събира осмина съзаклятници, като започва агитационна дейност в района на Горна Джумая и Разлог. Разривът между организациите достига и до него, отдалечаването на ВМОК ограничава сериозно финансите на ВМОРО. Той извършва няколко отвличания, като цели да получи откуп и така да набави необходимите за Организацията средства. Малките акции се оказват недостатъчни и затова с Гоце Делчев започват да обсъждат вариантите за „справяне“ с финансовия проблем. Сандански първоначално е категоричен, че трябва да бъде отвлечен цар Фердинанд, но Делчев успява да го отклони от тези намерения. В крайна сметка се достига до мнението, че акциите трябва да бъдат извършвани на територията на Османската империя.

Сандански отново организира чета и поема към Банско. Именно там намира и подходяща жертва за своите намерения в лицето на чуждестранната мисионерка мис Елън Стоун. Нейното и отвличане дава началото на т.нар. „Афера мис Стоун“. Дейците искат 25 000 турски лири, които след дълги преследвания са изплатени в началото на 1902 година. Отвличането се оказва изключително сполучлив ход не само от финансова гледна точка. След като е освободена, Елън Стоун се връща в Америка. Интересът на тамошното, а и на европейското общество към историята и е сериозен. Тя разказва пламенно за каузата на македонските българи и тежката им съдба в Османската империя.

Яне Сандански е един от последните, които напускат бойното поле по време на  Илинденско-Преображенското въстание. Започва период на братоубийства, предателства и борба за налагане на собствената воля. Именно през този период Сандански организира убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов, след решение на Серския окръг (1907 година).

По това време Сандански застъпва тезата, че македонския въпрос вече не трябва да се разглежда като национално обединение на всички българи останали под османска власт. Той се обявява в подкрепа на идеята за Балканска федерация, като именно от тези две негови убеждения произтичат основните критики към личността му.

През 1908 година по време на Младотурската революция Сандански застава зад идеите на младотурците. Противниците му започват да отправят жестоки хули по негов адрес, като дори го набеждават че взема заплата от турското правителство. Сандански участва в похода на младотурците към Цариград за свалянето на султана. Напрежението ескалира и се стига до три опита за покушение над революционера, те обаче се оказват неуспешни. След събитията, Яне се оттегля от дейността си и отива в Роженския манастир. Организацията продължава да търпи промени, българската държава вече е абсолютно независима от Високата порта и военното решение на българския национален въпрос изглежда все по-реално. ВМОРО е възобновена и на Организацията вече се гледа с по-добро око от страна на правителството в Царство България. Сандански обаче продължава да стои изолиран и да отказва участие на съвещанията.

В последните години от живота си Яне се превръща в изключително неудобна личност и на него отдавна му е издадена „смъртна присъда“ от ВМОРО. Самият той е бил наясно със съдбата си и казва: „Аз съм обречен, кога да е, ще ме убият“. Това става през пролетта на 1915 година, когато той напуска Роженския манастир и на път за Неврокоп (днешен Гоце Делчев) става жертва на засада. На 22 април същата година край село Пирин, в местността Папаз чаир, смъртта си посреща една от най-интересните и спорни личности в българската история – Яне Сандански.