През 1925 година гръцките войски опустошават Петричко като същински башибозук

На  19 октомври 1925 година на граничен пост № 1 на прохода Демир капия/Железни врата/, дълбоко в планината Беласица, гръцки граничар влиза на българска територия и след предупреждение е застрелян от български граничен патрул.

Избухва престрелка между двете страни и така започва малката българо-гръцка война, която е известна повече като „Петричкия инцидент”.

Крушката си има опашка и този граничен инцидент, прераснал във военен конфликт, не е случаен, а упорито търсен от поредното гръцко правителство. И причините за това са много. Тази агресия от страна на Гърция дори може да се разглежда като реванш пред гръцката общественост и света на новата власт начело с генерал Пангалос за катастрофалната загуба в току-що приключилата война с Турция. Тя се води след Първата световна война, през 1919 –1922 г., между Гърция и Турция. Въпреки първоначалните победи на гръцките войски в Анадола, войната приключва с пълен разгром за Гърция и размяна на население между Турция и Гърция. Когато  генерал Пангалос  чрез преврат взема властта след тази загубена война, в Гърция усилено започва да се говори за "опасността от Север" и да се настройва общественото мнение срещу България.

Отношенията ни с гърците са силно оптегнати допълнително от серия неприятни инциденти, подозрения и нападки за прилапване на чужди територии.

Независимо, че Гърция е най-облагодетелствана от Ньойския договор за сметка на България, гърците искат още и още. Освен Егейска Македония, която е предимно с българско население, тя получава и територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море. Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и  погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.

Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие.

Атина струпва войски по българската граница и чака удобен повод. Истината е, че по българо-гръцката граница стават инцидент след инцидент, инспирирани от гърците, но българските граничари с достойнство успяват да задържат присъствие на духа и да не отговарят, знаейки какъв е залогът.

Гърците са планирали предварително тази атака. Данните (и тези на Обществото на народите) показват, че в гръцките части предварително е имало обявена бойна готовност с оглед на това настъпление. Нашите граничари докладват, че гръцките им колеги са стояли постоянно нащрек и били "ЗАПАСАНИ", което е нещо много необичайно с оглед на тяхната "разгащеност" обикновено. Натрупването на тези, както и други  факти, водят до престрелката на прохода Демир Капия и нахлуването на гръцката армия в Югозападна България.

Генерал Пангалос дава заповед на войските от Трети армейски корпус с численост около 100 хил. души да преминат границата на България и да завземат Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към град Неврокоп.

Българската армия в Пиринска Македония разполага едва с около 300 граничари. Те поемат първи върху себе си удара на гръцките нашественици призори на 22 октомври. 

София е изненадана.  

По заповед на военния министър генерал Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1 000 войници. Българското правителство явно разчита на дипломатическо разрешение на проблема, но докато това стане гръцките войски най-вероятно са щели да стигнат до Дупница и Пловдив и после - иди ги гони от заетите позиции. Разбирайки какъв е залогът и отчитайки разузнавателните данни –

Срещу нашествениците се изправя една отлично организирана и смъртоносна машина. ВМРО.. 

Внезапното гръцко нахлуване не предизвиква паника или страх във  ВМРО. Започват точни и премерени действия, които да блокират хода на гръцката операция. Първо Организацията бързо се мобилизира и скоростно почва да изпраща към фронта многобройни групи от четници от селата Крупник и Градево /Горноджумайско/, Елешница, Баня, Годлево и Бачево, /Разложко/ Долен, Брезница и Крушово/ Неврокопско/.

Лидерът на ВМРО Иван Михайлов разказва как  депутатът Михаил Монев/неофициално „министърът на външните работи” на ВМРО/, който, след като разбира за гръцкото нахлуване, тръгва към Кресненското дефиле да организира защитата му. По пътя се среща с Кимон Георгиев. Виждайки как от различни страни се появяват въоръжени групи, които решително вървят на юг към бойната линия, Кимон Георгиев възкликва пред Монев:

“Докато има такива синове българщината няма да погине!”.

 На 22 октомври рано сутринта над позициите на защитниците прелитат гръцки самолети. Малко по-късно по цялата гранична линия  настъпващите гръцки войски откриват стрелба. Нашите бойци мълчат, за да не издадат позициите си. Гръцката артилерия започва обстрел по гарите Петрич и Марино поле. Накрая  гърците приближават махала “Дълбошница”.  Цялата тежест на отбраната на Петрич пада на ВМРО и нейната младежка организация. Младежите не са участвали в Първата световна война, но горят от желание да влязат в бой с нашествениците.

Струмишкият окръжен войвода Георги Въндев събира около себе си изпитаните бойци Милан Постоларски, Георги Гевгелийски и Димитър Димашев и това е импровизирания щаб на защитниците. Въндев дава заповед всички чети и нелегални групи от Струмица в бърз ход да потеглят към зоната на конфликта и да заемат позиции на край Петрич.

На 23 октомври в окръжния град Петрич пристига  Йордан Гюрков, който е натоварен от Иван Михайлов да отговаря за координирането на всички въпроси на местната отбрана. Воеводата Въндев веднага оглавява формирания  кризисен щаб.  ВМРО мобилизира  мъжко население на Петрич в 5 команди, а до края на деня защитниците са се окопали и са готови за продължителна съпротива. Бойният дух и моралът на българските защитници е на такова ниво, че командирите едвам удържат хората да не тръгнат в атака „на нож”.   

Гръцката армия навлиза на фронт от 30 км и на 10-12 км в дълбочина. Успяват да превземат десетина български села: Кулата, Чучулигово, Марино поле, Марикостиново, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, и Лехово, източно от река Струма и Тополница и Картечно, западно от нея. Населението на селата е евакуирано.

Гърците все-пак атакуват град Петрич, но са отблъснати от  мобилизираните от ВМРО петричани и четници, които наброяват около 4000 бойци. Боевете са интензивни и жестоки.

Гърците разбират съвсем ясно какво е това : „По пет на нож!”..

По левия бряг на река Струма командир на четите е Зисо Попов/дългогодишен кмет на Свети Врач, днешен Сандански/ и деец на ВМРО, който успява да отблъсне гръцките войски така, че те ужасени отстъпват.

Най-трудните участъци от фронтовата линия са заети от четите на ВМРО чак до 26 октомври 1926 г., т. е. до очакваното идване на военните аташета – пратеници на Обществото на Народите, полк. Делпел (Франция), полк. Виконити Паски (Италия) и полк. Чаил (Англия).

В донесението си до Иван Михайлов, Георги Въндев и Б. Бунев съобщават, че пограничните постове от № 2 до № 8 са отбранявани от хора на ВМРО, подкрепени първоначално само от един взвод пехота и три картечници. Войводите, под чиято команда е милицията и които отбиват гръцките атаки срещу Петрич и района са: М. Постоларски с 260 души и четирима войници отбранява позициите около пост № 6, Георги Гевгелийски е на пост № 5 с 200 четници, Д. Димашев и Н. Манчев, районен началник на Петрич, оглавяват при пост № 7 между 300-350 души от местните селски чети. Аце Иванов, член в градското ръководно тяло, по посока на пост № 4 ръководи 40 души, впоследствие усилени с два войнишки взвода, Кръстьо Маджаров и Кръстьо Стоилов командват при пост № 3 с 45 души.

Бойците на спомагателната организация от селата Ново Лехово, Яново, Пиперица, Ново Ходжово и Петрово подсилват граничните постове, а на места като в с. Голешово не позволяват на подразделения от гръцката армия да навлязат “в Българско”. Тук достойното поведение на местната милиция се дължи на бойния опит на Пандели Божинов и организаторските качества на Георги Шуплинков и Александър Кулов. За усилване на границата и спиране на гръцкото нашествие щабът на българската армия разчита не само на местното население от Светиврачко и от цялата конфликтна зона, но и на доброволци от страната. Мобилизирани са бивши фронтоваци от Кюстендилско, Радомирско, Самоковско и Ихтиманско. Българското командване е знаело, че гърците се целят към Дупница и Радомир и предприемат мерки за по-мащабна защита.

В своите мемоари Иван Михайлов казва: “Няма съмнение, че гръцките дивизии, ако желаеха, през октомври 1925 г. можеха да проникнат и по-дълбоко на север. Но също така е сигурно, че щяха да срещнат в сражение още няколко хиляди селяни от този край, докато се намеси в борбата и малката за онова време българска армия заедно с много доброволци от всички краища на България”.

По всичко изглежда, че Петрич през 1925 г. може да влезе в българския военен летопис като втора Сливница.

Ето защо, подходящо е да споменем паметните думи на софийския гарнизонен началник о. з. ген. В. Лазаров: “Договорите за мир забраниха на България да има редовна войска, но те не можаха да забранят на българските майки да раждат храбри синове на Отечеството”. 

Съвсем неоснователно в изследванията на Петричкия инцидент се разграничават доброволците – милиционери от четниците на ВМРО. Това е лесно оборим опит да се загърбва приносът на милицията, като се свързва участието на ВМРО в защита на националния суверенитет само с четата на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев и формираните впоследствие бойни единици. 

Първи в помощ на българските граничари са селските чети на ВМРО от Подгорието, след това е извикана “от полето” милицията, която е също ВМРО, въоръжена с организационно и армейско оръжие, а третият отбранителен ешелон са нелегалните “кадрови” четници, чийто прославен водач в района на Петрич е Георги Въндев.

Това, което за военните са “временни доброволчески чети”, “доброволци милиционери”, за дейците на ВМРО са членове на спомагателната организация, традиционно разпределени в “чети и милиция”. В кризисната обстановка те действат съвместно и всякакво разделяне и противопоставяне е неуместно.

Отечественият спонтанен отпор през есента на 1925 г. има две посоки.

Висшето военно ръководство обсъжда сериозни мерки за преодоляване катастрофалното състояние на българската армия след международно уредения пограничен инцидент. Водачите на ВМРО също извеждат поучителни изводи за хода на бойните действия в Петричко. В изпълнение писмената поръка на Й. Гюрков, Б. Бунев подготвя доклад до Иван Михайлов. Боевият инструктор изтъква общия недостиг на стрелково оръжие в околията, като препоръчва скорошното приложение на общата наредба, за да се “внуши на административните власти, особено на окръжния управител /Н. Консулов/ и околийския началник /Д. Золотович/ да зачитат организационните власти”.

Залог за успеха на “общобългарския идеал”– така Б. Бунев определя отношенията между подполк. Големинов и революционните дейци. Георги Въндев и Б. Бунев изказват общото си убеждение, че с Петричкия инцидент ВМРО е изпълнила задълженията си в Пиринския край и е извоювала правото си на бъдещ живот.

Военните власти не са чужди на честолюбивото желание да контролират селската милиция на ВМРО от подгорските села на Петричка околия. Така милиционерите се прибират от граничната линия с пушките, но числящите им се патрони са иззети. Фактът остава без последствие. Преобладава радостното настроение и искрената признателност на петричките граждани към организатора на народния отпор Георги Въндев. Доказаните организаторски качества на председателя на струмишкия Окръжен революционен комитет, заедно с пламенното му българско родолюбие, са високо оценени от неговите съграждани.

В благодарственото писмо до Въндев, кметът на окръжния ценър Георги Чапразов и упълномощените от гражданството протоиерей Г. Попов, Ян. Стойчев, Михаил Стефанов, д-р Дудаклиев и Атанас Калибацев, записват: “…Петричките граждани се считат горди и щастливи, че в лицето на вашите самоотвержени борци видяха непобедимия ваш дух – духът на Тодор Александров и на всички герои, загинали за свободата на целокупна Македония”.

В онези дни на патриотичен възторг и еуфория ВМРО е сравнена с “крайъгълен камък,

върху който Петрич и околността градят своето щастие”. Освен поздравителния адрес от съгражданите си, Въндев, заедно с другарите, си получава и скъп дар от паметните събития – златен часовник.

След титаничната съпротива на доброволците и пограничната стража на 29 октомври гръцката армия е принудена да се изтегли. След себе си те оставят пожари и ограбени села, отвлечен добитък, убити невинни хора, разпиляна селскостопанска реколта. Според Иван Михайлов гръцките жертви по време на инцидента са над 120 убити войници. Българската страна дава един или двама убити четници и няколко цивилни лица. Всъщност генерал Пангалос е разчитал, че чуждата дипломация въобще е нямало да реагира и в това безвремие Гърция да превземе наши територии до Пловдив, но остава излъган.

Това му коства живота, той е арестуван по-късно и разстрелян. 

Българското правителство отправя меморандум до Обществото на народите за гръцкото нахлуване. Великите сили, които са страшно гузни от това, че са орязали несправедливо България с Ньойския договор, току-що са постигнали споразумение на конференцията в Локарно за спиране на гръцкото нашествие.

На 29 октомври 1925 година Съветът на Обществото на народите назначава анкетна комисия, която трябва да проучи положението в засегнатите райони, да определи стойността на обезщетението, което Гърция трябва да заплати. ОН определя,че гръцкото правителство е виновно за загубите и страданията на българското население. Гърция е заклеймена като агресор от Обществото на народите и наказана да заплати на България 30 милиона лева като обезщетение за щетите от материален и морален характер.

Интересното е, че от тази сума 1 милион и 200 хиляди са дадени на тези петричани, които взимат участие при отбраната на града. Те обаче,  без да се замислят, се отказват от това обезщетение и даряват парите за построяването на сградата на Петричката непълна смесена гимназия.

Чудна история с щастлив край. Много въпроси си задава човек в контекста на съвременния свят на 21 век, след  като разбере какво се е случило тук, в Пиринска Македония преди 91 години. И бихме ли  дали от парите си сега за това българчетата да могат да учат в по-добри условия, без да чакаме на държавата? А за това бихме ли си дали живота за Отечеството, ако се наложи, така както се е наложило на нашите прадядовци, въобще не питам..

Автор: Станимир Радулов, с любезното съдействие на доцент Димитър Тюлеков