Изумителният майстор на словотворчеството Румен Стоянов навърши 80 години

Румен Стоянов е знаменит съвременен български възрожденец, преводач, поет, есеист, белетрист, публицист, мемоарист, изследовател и дългогодишен университетски преподавател у нас и в чужбина. Негови творби са публикувани в 20 страни. В качеството си на преводач той е доайен на испанистиката и португалистиката в България, пленително улавящ и неповторимо изобразяващ както съзерцателния миг, така и първичната стихия на емоциите, втъкани в иберийските и латиноамериканските литератури. Сред превежданите от него десетки автори са Маркес („Сто години самота”), Кортасар, Борхес, Карпентиер, Алейсандре, Де Отеро, Песоа, Бандейра, Друмонд де Андраде. Румен Стоянов е и единственият българин – почетен доктор на латиноамерикански университет (гр. Бразилия, 2012 г.).

Поезията, прозата, есеистиката и публицистиката му се отличават с остра и изповедна чувствителност към всичко, свързано с историческата и родовата ни памет. Лишени от многословност, неговите творби внушават усещане за синтезирана образност, въздействена сила и етичност, високо ерудирано философско смиреномъдрие и конкретна до болка осезаемост и яркост на посланията.

„Да, ще стана пръст.

Но какво повече да искам,

щом ще съм пръст българска?”

Може би най-подходящото определение за писателя и преводача Румен Стоянов е ВЪЛШЕБЕН И САМОБИТЕН ВАЯТЕЛ И ГРАДИНАР НА ДУМИТЕ. Синовното му и съкровено преклонение към изначално родното отъждествява богатството, дивността и святостта на българския език със съзидателната мощ и изразителността на Божественото слово. Така, според автора чимширът е причудлив символ на селската обич, зеленозарна благодат, вечно чимшируващ кръглоглавец и влаголюбец, докато другите земни дарове пролетеят, летуват, есенеят и зимуват...

Художествените постижения на Румен Стоянов се открояват и в използваните от него смайващо остроумни и свежи словосъчетания, сравнения, парадокси, неологизми, каламбури, алюзии и игри на думи. В последната от трийсетте му авторски книги („Ръкомахайки”, 2021 г.) например четем:

„Българите употребяват все повече смартфони, от известна възрастова граница надолу – поголовно, задължително. Сиреч все по-малко общуват с живи човеци пряко и това сложи рязък отпечатък върху честотата на жестикулиране. В подземен влак трима-четирима от петима седнали бучат нос в електронна гяволийка, шават завидно ловко с палци, не поглеждат ближния (когото трябва да обичаме; защо пък?!), камо ли с него да говорят... Растящото обезжестяване е част от безспорното разбългаряване: в името на криворазбирани благовъзпитаност и европейщина. В жестово отношение, както въобще на културното поприще, ставаме все по-безцветни, по-безлични, блудкави, размиващи се в безпощадното оцелостяване (гробализиране) на света. Понятна е сметката: колкото по-мижави сме, толкова по-лесно и по-евтино тоталитаризуеми, гробализуеми биваме...”

„Гробализиращата” България глобализация, водеща до масово безродничество и унищожаваща националната ни самоличност, култура и традиция, е само една от непреходно актуалните теми в творчеството на Румен Стоянов. Значимостта на неговото слово се извисява и чрез страстната му борба срещу днешното духовно обезличаване на българското общество, включващо и фактическото превръщане на българския език в англобългарски. Остро изобличителен е протестът му срещу безразличието на Института за български език, който пасивно наблюдава и мълчаливо подпомага този кощунствен процес. Защото богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България чуждоугоднически черпи с пълни шепи, и то всекидневно, пред одобрителния и утвърдителен поглед на въпросния Институт, който впоследствие охотно „узаконява” тази лексика и я включва в поредния новоиздаден „Речник на българския език”...:

„Подир славния и героичен 10-и започнаха безчет какви ли не преобразования в какво ли не, включая езика наш насущний: върху него рукна потоп излишни чуждици, главно английски. Натрапват ги политици, управленци, народни представители, учени, интелектуалци, журналисти, простолюдци, всички те обединени от недостиг на чувство за лично и национално достойнство, снобщина и раболепство към инородци. Не съзнавайки що вършат и какви трайни, зловредни последици носи тяхното деяние за речта ни, те я тласкат към превръщането й в англобългарска. Това е действие настъпателно и безпощадно.”

Локация, дестинация, популация, прострация, реновирам, презентирам, базирам се, на базата на, лузър, вирулентност, идентичност, анимирам, инициирам, игнорирам, инспирирам, лайфстайл, ърбън, харизма, таргет, релация, корелация, рестрикция, мастър шеф, мониторинг, тайминг, слоган, иновация, иновативност, иноватор, креативност, креативен, летален, експлицитно, тренд, съпорт, дебат, дебатирам и още, и още вносотии, онагледяващи пълното безхаберие на държавата и липсата на езикова политика. Въпросното оскверняване вече е заразило публичната административна стилистика и на държавните институции.

Промените в речниковия състав изглеждат плод на немара, обаче това е само дял от явлението, изтъква писателят. Някой някъде – за разлика от нас – отлично знае, че мислене и език са взаимообвързани, следователно: какъвто ни е езикът, такова ще ни е и мисленето. Вече над тридесет години поангличанването (разбирай северопоамериканчването) ни тече съвършено безпрепятствено: нито един разговор, нито една кръгла маса, обсъждане за съдбата на езика ни в условията на гРобализация. Тази безгрижност буди съмнение за неотстъпно провеждана дейност, част от която е пълното мълчание относно ставащото.

„Изхождайки от него (а от друго какво?), виждаме, че бързотечно демокретенясалото ни овцество милее повече за сритано бездомно куче отколкото за българския език: осведомителни средства бият тревога относно първото, а вардят гробно безмълвие досежно второто. До толкова сме изпаднали в езикослугинаж, та не съзнаваме, че в днешната ни стълбица на ценности словесността позорно сме я забутали далеч под улично коте. В такава степен угодливо приемаме западнящините, че първото, що сторваме, е да възприемем и утвърдим другоземното, ибо вече до толкова сме загубили усет за нашето.

С прякото ни, тихомълко, ала охотно съучастничество, цял един граматически разред (съществителни за професия, упражнявана от жена, белязани чрез краесловното „ка” – учителка, диригентка, състезателка, председателка, авторка, математичка, ръководителка, педагожка, началничка, писателка, отговорничка, служителка) бе изхвърлен от употреба, пък то е крещящо обедняване, опростачване, а Институтът за български език, катедри университетски, Съюзът на българските журналисти, няколкото писателски съюза не отрониха ни малейшо възраженийце. Сиреч безгласно изразиха одобрение и подкрепа: щом великият английски не разполага с равностойност на „ка”, за чий са ни притрябвали говорителка, кореспондентка, репортерка и прочие...

Чувстват ли щатните „пазители” на езика ни вина за целенасоченото му поангличанване? Ако не, правят ли нещо да възпират обезбългаряването на речта ни? Защо не уредят най-простото: обмен на мнения в интернет? Щом непрестанно ни сочат примери от Запад, защо не последват примера на една Франция, която брани своя език с нарочен закон, а като нея са поне още пет членки на Съюза? Дали пък това безхаберие не е подготовка за другата голяма сеч? Щом вече няма родителка, безропотно да кандисаме за родител едно и родител две! И тук ли не ни пука на дудука? Наистина ли слепи, глухи сме, или бъзливичко + пъзливичко се правим на такива?

Горното се отнася напълно и за двете министерства – на културата и на образованието: също и те ли смятат, че най-добре е да си кротинко кротуват? Или чакат обществена подписка досежно участта на езика наш насущний?”

В поразително актуалната си и наситена с болка книга „Борба за език” (2008 г.) Румен Стоянов призовава държавата ни да пристъпи към възприемане в съвременния книжовен български на всички непротиворечащи на българската традиция думи, облици, словосъчетания и словоредни особености, които използва македонистката уредба, за да бъде възпряна и скъсена настоящата раздалеченост между книжовния и югозападния български език. Както и да се обоснове научно и въведе в обращение понятието българоезична книжнина, с което да бъдат указвани ония дялове от общобългарската писмовност, които са творени извън границите на държавата ни. Наложително е също така македонската литература, която представлява неразлъчен и неразлъчим дял от българоезичната, да бъде изучавана и преподавана у нас като част от българоезичната литература. И да употребяваме единствено понятието югозападен български език, защото само то е вярно от научно гледище.

Рано-късно РСМ ще бъде приета в Европейския съюз, пише Румен Стоянов. Това може да означава окончателно утвърждаване на македонисткия язик и безповратно международно узаконяване на българската езикова, историческа, духовна разкъсаност, наложена и с прякото, многократно съучастничество на държавата ни. Езиковото и книжовно общонаследие на българите принадлежи на всички нас и затова имаме право да чуем от Института за български език и Института за българска литература какво тези две висшестоящи учреждения правят за възвръщане на духовната целокупност, над която, предполага се, те бдят.

„С мълчание и рахатлък доникъде няма да стигнем, както даже слепите видяха и глухите чуха откак язикот биде измайсторосан. Освен ако мълчанието и рахатлъкът не са насочени точно там: да оставим македонизма безпрепятствено да бесува из българщината както му текне и да й нанася пагуби каквито е нему удоволствие, ибо знае, че от официална България истински отпор няма и няма да има. Щом ония горе, плащани с наши пари, не щат да подемат възобновяване на българската езикова съвкупност, не остава друго, освен да се подпретнем ние долу и да ги принудим. България няма да загуби повече от това, което с изумителното си пораженско отстъпление е загубила... В същност, дорде един народ е жив, той трябва кораво да се бори за езика свой и горко му ако снеме от плещи туй словесно свято бреме!”

Дано да се вслушаме в тези завети на непримиримия със скудоумието и съображенчеството ни апостол и отстоятел на българската писмовност Румен Стоянов!

Автор: Явор Чучков