Миряна Башева - Бунтарката на българската поезия

Наричаха я Бунтарката на българската поезия. Миряна Башева, поетеса и сценарист, е родена на днешната дата през 1947 г. в София. Тя е дъщеря на трагично загиналия външен министър Иван Башев, който на 13 декември 1971 г. си отива от този свят при инцидент на Витоша.

Миряна Башева е работила в списанията "Отечество" и "Факел", в БНТ, Студията за игрални филми "Бояна". След 1989 г. работи като редактор във вестниците "24 часа" и "Сега". Следвала е английска филология, но така и не се дипломира. Никога не се притеснява и страхува да изразява позицията си. но е безспорно едно - има невероятен талант да пише.

Автор е на сценарии за игрални и документални филми, сред които "Последни желания".

Първата й стихосбирка е "Тежък характер", последвана от "Малка зимна музика", "Сто години суета", "Ние сме безнадежден случай". Много от стиховете й са популярни песни ("Дано" на Богдана Карадочева, "Тежък характер" на Й. Христова, "Как си ти" на братя Аргирови, "Булевардът" на Михаил Белчев). Отива си от този свят преди четири години - на 12 юли 2020 година.

Ето нейната поема „Любов“, посветена на голямата любов на живота ѝ:

Любов

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов –
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов…
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) – и жена ти (бившата);
под нея – и по-бившата жена;
и тъй нататък… Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп…
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си – ти… Нима си ти?!
Това си ТИ…
Добре, де – нищо ново.
И жив съм те целувала – студен! –

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН –
и слава богу! Аз дори се кръстя –
от атавизъм, не че има бог…
Уж коленича, а – стоя на пръсти,
за да те стигна… Колко си висок!
И както много, много много пъти –
ДУША В ДУШАТА – те целувам пак…
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете –
най-страшното тепърва предстои…
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен…
Ах – тоя – твоят!… Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата – спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се… хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че –
прави, каквото още имаш там…"

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) –
но аз стоя отново до главата ти…
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва –
разрязват те… при пълна тишина…
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка – като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше – до кръв –
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност… Е, не беше ли такъв?)

А… Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол…
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести…
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос… Е – това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък…
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" –
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра – че сме вечни! –
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо – и живяло вече –
и станало на прах…
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам – насам – натам…
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши –
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души…

Аз виждам и смъртта:
Като утроба –
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам –
бурно клетъчно делене –
полу-кошмар, наполовина – стих,
и – някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик…
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има –
невероятно слънчев и зелен…
Седим си с него двама най-интимно –
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!…
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?…
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли –
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов –
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му – вечно да се връща
от хаоса – за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То… някои царе са чисто голи…
като парче одялано дърво…
Е – всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни – няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим – и любил – влюбен – и влюбчив,
и цял – любов… За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш – тогава – кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив…
Напротив – казвам (с много, много обич]
– ех, имаше си недобри черти…
Една добра на лоши сто да смятам –
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после… Знаеш по-добре от мене…
И аз ще легна тука – някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам – ти отново ще поникнеш!
От кал… от прах… от кости…
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има –
горещ, ала прохладен летен ден…
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път – пак – ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж…
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди…"
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък… Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега…
Пази се – долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.