Петър Чорев:Мечтая за собствено ателие в Англия, патриотизмът ме крепи

Той е роден на 26 октомври, навръх Димитровден. И носи гордо името на своя дядо по бащина линия – Петър. Но не за това ще разговаряме с Петър Чорев от разложкото село Елешница. А за вярата, таланта, любовта. И за още нещо – търсенето на препитание и по-добър живот оттатък Родината, зад границата – в далечна Англия. Един 27-годишен млад мъж говори откровено за себе си, за близките си, за изкуството, за таланта си да рисува, да вае дърворезби и скулптури...

Кое те мотивира да се трудиш близо два месеца, за да направиш скалния барелеф на свети Георги над Елешница?

Барелефът го направих, защото исках нещо да остане, нещо значимо, нещо, което ще кара съселяните ми да се гордеят. Върнах се от гурбет от Англия. Реших, че е дошло времето да реализирам своята 4-годишна идея за направата на барелеф в скалния масив над Долната махала в родното ми село Елешница. Въпросната скала е точно срещу прозореца ми. Желанието ми да творя е голямо. Завършил съм Професионална лесотехническа гимназия „Никола Вапцаров” в Банско, специалност „Дърворезба”. Висшето ми образование пък е със специалност „Педагогика на обучението по изобразително изкуство” в Югозападния университет в Благоевград. На 10 юли тази година грабнах чукове, секачи, длета, шлайф, маска и се качих в „ателието” си под открито небе. Цели 45 дни работих върху скалата, за да направя внушителната композиция – висока е 3,80 метра и е широка 3,30 метра. Изобразих свети Георги, който побеждава змея. Нека пази селото ни от зло и беди този светец. Исках да покажа, че човек може да постигне много, ако силно го желае. Струваше си и времето, и усилията, след като направеното от мен се харесва на всички.

Откъде имаш тази слабост към изкуството – да рисуваш, да ваеш дърворезби и скулптури?

Баща ми Борис рисува, той е самоук талант, работи като шлосер в завода в Елешница. Като малък съм гледал как майстори разни неща. Сигурно това ме е запалило по изкуството. И то за мен е ежедневие, не мога да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. Непрекъснато имам някакви планове, които се опитвам да реализирам.

Очакваше ли такъм гоям интерес да има към теб след направата на този барелеф?

Не, в никакъм случай, не съм го допускал, но е факт. Скалният барелеф само за броени дни се превърна в атракция и за местните хора, и за туристите. Кметът на село Елешница - Сашо Мицин, ще търси финансиране за монтирането на осветление край скалата, за да бъде още по-ефектно сътвореното от мен. Изненадан бях от вниманието на медиите към стореното от мен. Притеснено ми е, че съм център на внимание. Дори кметът на община Разлог – Красимир Герчев, ме покани на среща. Очарован съм от градоначалника, той ми подари герба на общината, аз пък му подарих картина на Васил Левски, рисувана с кафе. Обсъдихме бъдещи проекти, които да реализирам, когато се върна догодина в Елешница. Има едни други скали над селото, там ще направя нещо още по-голямо. Ще мисля темата в Англия, имам време. Нещо от българското Възраждане, нещо патриотично, нещо хубаво, може и от Априлското въстание да е някакъв сюжет.  

Имал ли си трудни моменти, в които си искал да зарежеш хобито си?

Всеки има трудни моменти. Аз не правя изключение, но моят талант ми помага да намирам отдушник. За мен бе много тежко, когато заминах на студентска бригада в САЩ през 2011 година. Защото съм много привързан към родния край, към близките, към родината си. Не е приятно да търсим препитание младите в чужбина, но това е реалността. Искаме не просто да оцелеем, а да сме пълноценни личности, с права, задължения и сигурност. Никога не бях напускал България, бях в Бостън, огромен град. Работата ми бе да правя доставка на храни по ресторанти, трудих се във фирма за преработка на гъби, понякога карах микробус, за да разкарвам стоката. Три месеца и половина бях там. А по това време майка ми Снежана бе много болна. Предстоеше й операция. Бях в неведение какво точно е състоянието й, близките ми криеха от мен. Днес е до мен, жива и здрава е, слава богу. Щом се върнах от Америка, измайсторих голяма икона на Богородица с Младенеца – подарих я на църквата ни „Свети Атанасий” в знак на благодарност към Господ, че майка ми е добре. Сега много ми липсва сестра ми Татяна, която е по-голяма от мен. В момента е в майчинство, живее в Германия със съпруга си, зет ми е строител, разбира много от гипсокартон. Имам две прекрасни племеннички. По-голямата е на 7 години, вече е в първи клас. Сестра ми преди време завърши геодезия в Университета по архитектура, строителство и геодезия с отличен успех 5,80. През август идваха сестра ми и семейството й в Елешница за две седмици. Бе прекрасно време. Бях с най-любимите си същества. По това време работех на барелефа в скалите над селото. Показах го на близките си, те много го харесаха. Аз имам приятелка, заедно сме вече три години и половина, казва се Ирена и е от Сандански. Важно е човек да има някой до себе си, когото обича и който го обича. Заради привързаността си към рода ни искам да направя родословно дърво. Издирвам снимки, информация, исторически документи.

Как се чувствате в Англия?

Миналата година през лятото заминахме за първи път в Англия, беше през август. Останахме 8 месеца. Работихме с приятелката ми във фирма за спортни стоки – сканираш, опаковаш, пакетираш, подреждаш, правиш стоките във вид за продажба на крайния клиент. Не искам да съм учител. Мечтая хобито ми да стане професия, да имам собствено ателие, да направя самостоятелна изложба, да пробия и в чужбина, там да имам ателие. Защо не! Мога и дърворезби, и скулптури, и картини да правя. Рисувам и с кафе. Правя разни бутафорни неща - пистолети за кукерското шоу на Великден в Елешница, сега правя колан с мъниста.

Носталгията по близките и България не те ли мъчи?

Няма как да е другояче, тъй като съм истински патриот и именно патриотизмът ме крепи в тежки мигове. Тъжно е, че съм в чужбина, но се налага. Няма начин. На 5 октомври летим пак за Англия. Броя дните един по един, голяма тежест усещам у мен. Като осъден на смърт съм. Но имаме намерение да останем, защото там ни ценят и като личности, и като работници. По-големи са мащабите, мога и там да успея с таланта си. Всеки ден се чувам с родителите си, със сестра ми и племенничките по телефона, по скайп се виждаме. Родителите ми ни разбират и мен, и сестра ми. Макар да не им е леко, че и двете им деца са зад граница.

Кой е най-ценният урок на твоите родители за теб?

Благодаря им от сърце, че ме научиха да съм добър, да помагам на хората, да вярвам в себе си и в по-доброто утре. В Англия времето ме потиска, все е мрачно, тъмно, влияе на моето настроение. И си мечтая за родния край – да ме огрее слънцето, да ме „захлупи” синьото небе. Но съм благодарен, че съм жив и здрав, че имам ръцете си и ума си, за да се развивам. Вярата не ме напуска. Вярващ човек съм. През 2013 година направих стенописите в параклиса „Свети Илия” край селото ни. Вярвам в бог, вярата ми помага, крепи ме. Вярата в мен и любовта на близките ми ме правят истински щастлив.