Йордан Йовков: Всякога миналото ни се струва по-мило и по-хубаво, защото е вече минало

Днес се навършват 144 години от рождението на един от най-големите български писатели – Йордан Йовков. Роден е на 9 ноември 1880 г. в сливенското село Жеравна.

Наричат го Майстора на късия разказ, като 70 негови книги са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски.

Йовков често е споделял, че не е написал нито едва творба, в която да не стои действително преживяване.

Затова и до днес Йовковите произведения вълнуват душата на читателя, пропити с хуманизъм и одухотвореност. И всички души трепват пред разказите за пеещите каруци на Сали Яшар, за Моканина с бялата лястовица, за Шибил и грешната Албена.

Ето и няколко цитата от произведения на Йордан Йовков:

„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна".

„Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!".

„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората".

„Замислен, Моканина се върна при овцете си и се залови отново за цървулите, които правеше от нещавена волска кожа. Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я! Но нещо го подпираше в гърдите, мъчеше го. И като пусна шилото и погледна към небето, той Извика

– Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!

И пак се загледа подир каруцата”.

„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш”.