Джоко Росич: Всичко умира, остава само направеното, съграденото

Джоко Росич е сред големите български актьори, който участва в над 110 филма. Десетилетия наред играе редица неповторими роли. Дрезгавият му и чувствен  глас няма как да се забрави от тези, които са го чували. Роден е на днешната дата през 1932 година в Крупан, Кралство Югослявия. Майка му е българка, а баща му е сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини.

Завършва икономика и школа по радиожурналистика в София (1961), след което работи 17 години като журналист. Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен.

Едни от най-известните филми, в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др.

През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино. На днешната дата през 2014 г. Джоко Росич умира от рак в болница „Лозенец“, няколко дни преди да навърши 82 години.

Вижте някои любопитни мисли на големия Джоко Росич:

Но така е с човека. Той никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания, своите детски комплекси, своите детски любови …

Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.

Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони.

За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: Браво, страшен си!

Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.

Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват „този е никой“. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.