90 години от създаването на резервата Баюви дупки - Джинджерица

Вчера се отбелязаха 90 години от създаването на резерват „Баюви дупки - Джинджирица“.

През 1977 год. резерват „Баюви дупки –Джинджирица“ е включен в листата на биосферните резервати към програмата на ЮНЕСКО „Човек и Биосфера“. От 1979 г. обединява териториите на по-рано създадените резервати – Баюви дупки - 1934г., Сегментепе - 1947г. и Малка Джинджирица - 1952г.  Площта му е 2873 ха. Горната му граница с малки отклонения следва централното планинско било от вр. Пирин до вр. Бански суходол. Долната граница на места стига надморска височина 1100 м. Релефът се определя от геоморфоложките особености на циркусите, троговите долини, суходолията и стръмните склонове. Геоложката основа е предимно от окарстени мрамори, в които са образувани многобройни въртопи, понори и пропастни пещери, а в северозападната част на резервата има гранити и гнайси – метаморфна скала, отличаваща се с голяма здравина, грапава нехлъзгаща се повърхност и издръжливост при температурни промени. Климатът се характеризира с продължителна зима и кратко лято.

В циркуса Баюви дупки се запазва вечен фирнов сняг, които образува снежници. В резервата са разпространени почти всички дървесни видове, характерни за НП Пирин, а вертикалната зоналност е добре изявена. В най-ниските части са разположени горите от черен бор и смесените буково-иглолистни гори. Те постепенно преминават в в смесени гори от бял бор, смърч и ела, с единично участие на планински ясен и хиркански явор. Над тях са горите от бяла и от черна мура. В горната граница на гората на надм. вис. над 2100 м мурите се смесват с клекови формации, които опират в скалните тераси и сипеи и заедно със сибирската хвойна и балканският зановец запазват плиткия почвен слой от ерозия. Средната възраст на беломуровите дървета по рида Джиндирица е над 300 години, а отделни индивиди са на възраст над 1000 години. В резервата се срещат голям брой ендемични и реликтни тревисти видове. Локални ендемити са йорданово зеле, ахтарова метличина, пиринска гъшарка, урумов окситропис, пирински мак, пиринско шапиче, пиринска мащерка. От българските ендемити тук са разпространени келеров кентрантус и рилска теменуга, а от балканските – няколко вида каменоломки, рьомерово плюскавиче, златиста кандилка, древнолюспест карамфил, красивата аубриета и др. Реликтни растения /живеещи тук от ледниковите времена/ са мрежолистна върба, високопланинско лъжичниче, алпийски лен, скална кернера.

В резерват Баюви дупки-Джинджирица се срещат редки и защитени видове животни. Територията на резервата е важна за популациите от вълк, златка, скален орел, глухар, лещарка и други. Около една трета от стадата диви кози в Пирин обитават резерват Баюви дупки-Джинджирица. Дивата коза живее във високите и труднодостъпни скалисти места, а през суровите зимни месеци слиза по-ниско, в зоната на гората. В горите на резервата се среща и най-едрият бозайник в България – мечката. Това интелигентно животно е всеядно, но предпочита главно растителна храна. В менюто му влизат различни горски плодове, зелени части на растения, гъби, но обича и мравки или търси други безгръбначни животни.

Наименованието Джинджирица е съставено от „джин“ /лош дух/ и „джир“ /въртя, завъртам/. В местния диалект „джиркам се“ означава „мярвам се“. В непрогледните нощи предците ни са се сблъсквали с черните сенки на необятната гора, силуетите на нощните й обитатели и замъгленото от страх съзнание е създавало образите на зли духове и демони, преразказани в народните предания и легенди.  В битката с неизвестното са се родили и имена като „Окаден“ – наименование на рида и заобикалящия го циркус, от който извира Бяла река. Той трябва да е бил пречистен от духовете чрез светещенодействащи ритуали, за което говорят и имената на околните местности – Kулиното, Требищата, Kалугерица – все оброчни места, които имат задача да освещават и предпазват котловината.

След Джинджирица по протежение на основното било е Даутов връх, който  идва от библейското Давид и означава „любим“. В котловината под върха са руините на крепостта „Калята“.