Йордан Радичков: Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага!

Йордан Радичков е известен български писател, драматург и сценарист, значим представител на магическия реализъм. Роден е на днешната дата през 1929 година в монтанското село Калиманица. Той сякаш не беше от този свят. Със своя неподражаем стил, със своите магически и мъдри думи, Йордан Радичков завеща едно уникално творчество не само на нас, българите, но и остави диря в световната литературна съкровищница.
Произведенията му са издадени в 50 страни и преведени на 37 езика.

Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж“, редактор във в-к „Вечерни новини“ (1954-1960) и в „Българска кинематография“ (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”. Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение“, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ (новели) и „Ние, врабчетата“ (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по онова време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).

През 1970-те години публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси, заедно със „Суматоха“, са играни в редица европейски страни и в САЩ. През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострадата“ (1999) и „Пупаво време“ (2000) – с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа“ е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време“. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“. Отива си от този свят на 22 януари 2004 година.

Вижте интересни мисли на Радичков и цитати от негови произведения:

Оня, който е бил затворен, най-добре разбира жаждата за свобода. – "Яйцето – Ние, врабчетата" 

Надеждите ни тъй са се пръквали по пасищата и пак по пасищата са издъхвали. Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди... – "Ланските гнезда" 

Аз лично съм проверил в дългите си пътешествия и мога да ви препоръчам, когато тръгнете някъде на път — а човек е винаги на път, — да вземате със себе си и по някоя песен, да видите колко по-леко се пътува. Ако хвърчиш, песента също хвърчи с тебе, ако тръгнеш да се разхождаш из ливадата, песента също се разхожда и ти прави най-приятна компания... Забелязал съм, че когато заспивам с тананикане, всичките ми сънища са много хубави и предимно летящи.

Ако искате и вие да сънувате летящи сънища, опитайте. На човек и без това му се случва много рядко да хвърчи, та да си навакса повече хвърчене, той би трябвало да се научи да заспива с тананикане. Опитайте и ще видите, че ви говоря самата истина: тананик, тананик, тана-та-наник! – "Тананик – Ние, врабчетата"

Да крачиш пешком по света, като си подсвиркваш небрежно с уста - мигар може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен вид да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пешком и си подсвиркваш небрежно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи вдига, а ти вървиш през преспите пешком, като си подсвиркваш най-небрежно - мигар може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, показва мълчаливо своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пеша между пчелите, тревата бавно се изправя подир петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно. – "Пешеходецът, който си подсвирква с уста – Ние, врабчетата" 

Оттогава съм забелязал, че когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере! – "Яйцето" - Ние, врабчетата"

Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за човека от лесните - това сам съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него почти нищо не научавате. Трудният урок иска много пот, но пък като усвоите урока, за цял живот ще ви държи влага. – "По петите на насекомото – Ние, врабчетата"

Даже и оня който си въобразява, че усуква и преплита своята малка кошничка на живота, тайно от всички и тихо, и че може да се прокрадне зад гърба на живота, без живота да го усети или забележи, е в пълна заблуда. Ти може тука като Тахо да стъпваш тихо на пръсти, за да не стреснеш някоя буболечка на пътя си и да не плашиш блатните птици в тръстиките. Но как да преминеш ти тихо и незабелязан от никого зад гърба на живота, като вътрешно стенеш от мъка, виеш от болка и чувстваш сърцето си цялото в синини. Страданието е човешката кошничка. На нейното дъно нашите чувства се бутат едно друго, и скимтят, както скимтят слепи вълчета в бърлога. – "Кошници"

Всеки човек е поука за другите - добра или лоша. – "Скакалец"

Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.- "Домашна тетрадка"

Човек не всякога е там, където е капата му. А при суматохата изобщо не може да се разбере под коя капа какво има. -"Суматоха"

Човекът е същество хитро и умно, макар че през живота си повече хитрува отколкото да усъвършенства ума си. Обикновено накрая остава излъган, обаче това не бива да му се казва. Човекът не обича да чува нелюбезни оценки за себе си - той се засяга от тях. Не бива да забравяме, че човекът е обидчиво същество! Ооо, много обидчиво, болезнено обидчиво! Ами че човекът е обиден още когато бог го изгонва от рая. Той и до ден днешен продължава да си е обиден. Огледайте се внимателно около себе си и вие ще видите, колко много е обиден човекът край вас. Ако това не ви е достатъчно или не ви задоволява то тогава надникнете в огледалото и ще се убедите!
Така е с всички ни!
Свраката е била свидетелка на изгонването на човека от рая и още тогава любезно му е съчувствала. Тя и до ден днешен щом види човек, се запътва веднага към него, за да му изкаже съчувствията си относно изгонването от рая. И не може да никак да разбере, горката сврака, защо човекът се гневи и обижда, когато му напомня любезно, че е изгонен от рая.
Ами, че той освен рая какво друго е имал?
Нищо! – "Хора и свраки"

Човек трябва да спазва хигиена, не само телесна, но и духовна, преяждането винаги има неприятни последици. – "Към читателя – Спомени за коне"

Когато живеят дълго, хората стават скептици – малцина стават философи. – в интервю за сп. "Жената днес"

Хората, изглежда, че имат слабост към мистичното и невероятното... За да повярват хората в някоя работа, тя трябва да е малко по-засукана, па да има и нещо необяснимо в нея, че да си блъскат по-дълго главите и да не я решат съвсем до края, ами да оставят и на поколенията да си блъскат главите. – "Заекът"

Изобщо човекът обича да си придава важност, да гледа господарски и завоевателно на света. Но понеже е трудно той да направи това със същества равни на него, затуй търси същества слаби и беззащитни. – "Нежната спирала"

Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети... Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета. От ония смачкани и захабени от употреба книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си! Толкоз за едно левче! – "Думи и думи" 

Жената... като сапуна е тя. Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва. - "Свирепо настроение" 

Селянинът лежеше по гръб, мигаше и си мислеше, че жените са колкото гневни, толкова и милостиви и че тъкмо затова са жени. Да не говорим пък, че и затова са прелестни. – "Гняв божи"

За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си. – в интервю за сп. "Жената днес"

Много често съм се замислял как да убием мухата и трябва ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се жени, защото няма начин да изтреби мухата в себе си; той само ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се спаси от нея. Понякога си мисля дори, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, за да каже, че Земята се върти. Пък Земята наистина се върти.

Трябва ли тогава да убием мухата! – "Убий мухата"

Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте! – "Птича перушина – Ние, врабчетата"