Манол Пейков обеща подкрепа за планинските спасители от Банско

Дойдоха да се видят с мен от Велинград, където са на едноседмична почивка – своеобразна компенсация за всички Коледи и Нови години, прекарани в търсене на бедстващи туристи по снежните зъбери край връх Вихрен.

 

Румен и Наско са сред 48-ината щатни спасители, на чиито плещи лежи отговорността за десетки хиляди квадратни километри планински склонове из цялата страна. Любо (пожарникар по професия) е един от 450-те доброволци, които им помагат.

Румен, Наско и Любо носят тежката си служба с достойнство. И изобщо нямаше да са тук, ако не бяха кучетата.

Кучетата, за които се грижат като за свои деца и които обучават да откриват затрупани хора.

В замяна на това, държавата – освен храна за животните ("п о ч т и достатъчна им е", ми казват момчетата) – дава на водачите на кучета (които освен това са и техни родители и обучители) издръжка от по 2 (два) лева на ден.

 

"Тренираме ги с години", обяснява Наско. "Водим ги на специални полигони, провеждаме ежемесечни обучения. И всичко това – в очакване на мига, когато ще могат да покажат на какво са способни."

 

И ето че на 6-и февруари тази година този миг настъпи: веднага след опостушителното земетресение в съседна Турция, кучетата (общо 22 на брой – немски и белгийски овчарки, лабрадори и голдън ретривъри, плюс две бордър колита) бяха призвани да изпълнят своя дълг и отлетяха за Хатай с първите спасителни екипи. И за няколко напрегнати денонощия успяха да открият под развалините и да измъкнат ж и в и цели с е д е м души.

"Всяка вечер Румен ни чакаше да се върнем от работа с топла храна и чай", разказва Любо. "Измиваме си ръцете, сядаме, ядем и пак тръгваме. Сетне Румен има грижата да раздига и подреди всичко."

 

Румен е мозъкът и душата на групата. Причината да се занимава с поддържаща работа е прозаична: не че не иска да бъде с другите край развалините (или да търчи нагоре по баирите), ами вече няма колене за това – макар да е едва на 61 (и да му остават цели четири години до пенсия), по тялото му просто не са останали здрави хрущяли.

"Не е от седене по масите", усмихва се Румен, който, макар да е щатен спасител, работи и като готвач. Не къде да е, а в собствения си гараж, който превръща "от единия зор" в механа ("една от най-популярните в Банско", подмятат останалите) веднага след промените през 1990-та ("шефът тогава ни каза, момчета, спасявайте се, пари нема – и ние му намерихме колая").

 

Наско пък има собствен дърводелски цех. "Така се наложи", обяснява. "Няма много пари в спасяването – а когато работиш за друг човек и ти се наложи внезапно да тръгнеш на спасителна мисия, често ти създават проблеми."

 

Момчетата отказват да ми съобщят заплатите си, но от Галя (тяхната консултантка по трудова медицина, която е поела своеобразно шефство над тях – тя е и човекът, който ги доведе при мен) научавам, че размерът им е с една идея над минималната.

"Най-невероятното е, че по Кодекс трудът им се счита за т р е т а категория – най-ниската, като на обикновена чистачка", отбелязва Галя. "Което, освен на нивото на заплащане, се отразява и на пенсиите, които получават – и които са почти... символични."

През двата часа, докато си бъбрим, научавам още куп неща за тези момчета. При подаден сигнал 112 в планината, те са първите, на които звънят. Пожарната им се обажда за подкрепа, когато има пожар. Полицията ги вдига по тревога ако има бедстващи хора за издирване. Обажда им се и ако има загинали – за да бъдат идентифицирани телата, някой трябва да ги свали от планината.

 

Често ги викат и като свидетели на съдебни процеси. А понякога ги санкционират, задето са си превишили правата.

"Нашите превозни средства не се ползват със специален режим на движение", обяснява Наско. "Нямаме право на сигнални лампи; ако има задръстване или минава влак, трябва да чакаме – като всички останали. А за спасяването на човешки живот понякога и секундите са от значение."

Джиповете, с които е оборудвана групата на Румен и Наско са (не, не се шегувам!) по на 35 години. Последното място, където съм виждал този модел, е категорията за винтидж автомобили на рали "Дакар".

 

С тъжна усмивка отбелязвам, че – макар и древни – колите им поне са тойоти, демек – марка, прословута с издържливостта си. Те съвсем сериозно ми отговарят, че изобщо не биха го правили на въпрос, ако не беше огромното количество сол (и всевъзможна друга химия), нахвърляна по зимните пътища на Пирин – ламарината просто не издържа на химическата атака.

 

Прочее, общото между тримата е, че когато стане дума за работа – макар да са зле платени и зле оборудвани, да ги дърпат отвсякъде, да рискуват живота си буквално всеки ден – очите им направо светват.

Тези момчета живеят с работата си. И са готови да минат през огън и лед, за да продължат да я вършат.

И слава богу, че е така. Защото ако тези хора не работеха, дето се вика, за едната чест, на нас с вас – обикновените туристи – направо ни е спукана работата.

* * *

Но нека се върнем на кучетата.

Когато тръгнат на спасителна акция, те пътуват свити на кравай в буса, буквално на сантиметри зад гърба на хората.

"Ние сме потни и напрегнати, а те веднага надушват адреналина ни", разяснява Наско. "И направо полудяват."

После ми показва снимка с превозно средство на Словашката планинска служба: за кучетата е предвидено специално климатизирано отделение, със собствени индивидуални клетки.

 

"Тези преходи понякога са доста дълги и е важно кучетата да почиват", додава Наско. "Иначе пристигат на терен изморени – и не са толкова ефективни."

И тук стигаме до повода за нашата среща.

След продължително проучване и преговори, момчетата от ПСС Банско са успели да намерят подходящ за техните кучета бус: 4х4 (задължително изискване!), с места за петима пасажери и климатизирано отделение за четири кучета.

Бусът (форд) е произведен 2019-а (чисто новите са неприлично скъпи), а вносителите от Мото Пфое са се съгласили да намалят цената от 80,000 на 49,000 лева (с включен ДДС).

 

С други думи, офертата е прекалено добра, за да бъде изпусната.

* * *

 

"Това, разбира се, е само върхът на айсберга", обяснява ми разпалено Румен. "Бусът е за четири кучета, а в страната имаме 22. Но нали все отнякъде трябва да се започне?..."

* * *

 

На раздяла им обещавам две неща.

Първо (в качеството ми на депутат): ще се постарая да организирам среща на територията на Парламента, на която да разкажат за себе си и за своята работа. И ще поканя министри, депутати, агенции, ведомства – всички, от които зависи нещата да се променят. И бюджетът от един милион лева (толкова се отделят всяка година за издръжката на в с и ч к и спасители в България!) поне малко да набъбне, а трудът и работата им да получат заслуженото признание и на з а к о н о в о ниво.

Второ (това вече в лично качество) – ще стартирам кампания чрез личния си профил от името на "Манол Пейков и приятели", с която поне малко да повдигнем духа на тези изключителни хора.

И така, приятели: целта е 49000 лева.

Привидно купуваме бус, но всъщност купуваме щастие. И смисъл.

Сметката е същата, както обичайно:

Фондация "Манол Пейков и приятели"

Търговска банка Д АД

IBAN: BG09DEMI92405000310141

или PayPal: manolpeykov@yahoo.com

Основание: Бус за четириногите спасители

Предварително ви благодаря – за доверието, за съпричастието, за споделянето.