Цветан Пчелин: Никога нищо няма да забравя от апокалипсиса след земетресението в турския град Дюздже преди 24 години!

"Нищо от видяното там няма да забравя до края на живота си. Това не се забравя. Сега за мен е дежавю да гледам кадрите от последствията и трагедията след земетресенията отпреди няколко дни. Няма да забравя плача на мъже и жени, мъката в детските очи, воя на линейките и пожарните, рева на хеликоптерите. Има една дума за тази картина преди 24 години в Турция и тази сега – апокалипсис". Думите тежко се отронват от устата на 57-годишния планински спасител от град Добринище - Цветан Пчелин. Той е един от спасителите, които отиват на мисия в турския град Дюздже през ноември 1999 година.

Какви са сухите цифри за този трус, който отнема човешки животи, обърква човешки съдби, причинява опустошителни разрушения?
В 16:57 ч. на 12 ноември 1999 година местно време е регистрирано земетресение с магнитуд 7,2 по скалата на Рихтер с епицентър в Дюздже. Населеното място се намира в окръг Болу, на 300 км от Истанбул и Анкара в Северозападна Турция. Според официални данни, публикувани на 30 ноември 1999 г., броят на жертвите от труса е 784 души, ранени са 4947 души. Разрушени са 750 сгради, половината от които се намират в Дюздже. В намиращия се на 15 км от Дюздже гр. Кайнашлъ има 301 разрушени сгради.

В продължение на една седмица след този силен трус Цветан Пчелин работи на терен с колегите си. Той заминава за южната ни съседка като водач на куче, с него е 4-годишният му верен приятел Бъки. Кучето се пуска напред от водача, за да души за улавянето на миризма. С лай казва на стопанина си, че има хора под развалините. В такива ситуации животното се закарва встрани, за да може хората да търсят оцелели под руините.

"Докато ние разчистваме отломките, кучето вече е на друго място, за да търси оцелели. Но и кучетата имат нужда от почивка, те също се изморяват. Трябва да им се даде 10-15 минути отдих между две търсения. Имаше случаи, в които виждах два блока един до друг - по единия не личи, че е имало земетресение, а другият е изравнен със земята. Срутилите се постройки изглеждаха като подредени панелни плочи една над друга", спомня си Пчелин кошмара от онези изпълнени с мъка, сълзи, но и с надежда дни. Гледките били смразяващи и за кръвта, и за ума на всеки нормален човек. Но спасителите нямат право да проявят слабост. Адреналинът в такива ситуации ги държи да не се размекнат. А и колебанието, колкото и малко да е у него, се усеща от кучето, това влияе и на неговата работоспосоност. Затова на терен ли е, никакви чувства, същото е и при инцидентите в планината.

"Вечер като седнем и ни потекат сълзите, защото ние също сме хора. Но на терен ли сме, никаква слабост", признава планинският спасител. И се моли неговите колеги, които са в момента в Турция, да успеят да спасят човешки животи. Нещо, което нямали шанс да направят преди 24 години Цветан Пчелин и останалите спасители.