Кои са евъргрийните на политическите лъжи и обещания в Пиринско?

Безграничната наивност позволява на българина да бъде лъган безконтролно от всякакви знайни и незнайни политици. А липсата на отговорност и чувството за безнаказаност позволяват на същите тези политици да обещават какво ли не с ясното съзнание, че нищо от това няма да се случи. Политическата система у нас работи по този модел години наред. И изглежда, че той е доста успешен, щом на всички избори успяват да ни излъжат с едни и същи номера и повтарящи се мантри.

Наскоро в Пловдив бе арестуван мъж, който се представял за политик и мамел хората с обещания за уреждане на различни проблеми, за което прибирал внушителни суми. За да е пълен циркът с политическите лъжи, мошеникът се представял за възпитаник на Харвард. И според прокуратурата на изпечения лъжец се вързали бая наивници. Доказателство, че народът е готов да граби от локума с пълни шепи, щом е аванта.

Всъщност раздаването на локум в предизборните кампании не е от днес. Фердинанд Лоп е един от ранните майстори на късия политически разказ. През 30-те на миналия век той се кандидатирал за депутат и обещал да премахне бедността за по-малко от десет часа, да премести Париж в провинцията, за да могат жителите му да се наслаждават на по-свеж въздух, и да създаде министерство на секса и фолклора. Естествено, Лоп не спечелил изборите, но се е радвал на пламенна подкрепа на парижките студенти.

Но това е нищо на фона на целогодишната канонада от празни приказки, измислици и лъжи, на която е подложено българското население от родните политици.

Популистките обещания, поне в България, работят безотказно. Спомняте ли си през 2001 година с какво рекордно доверие спечели изборите бившият цар Симеон Сакскобургготски, който обеща, че ще подреди държавата за 800 дни.

Говоренето наизуст от тогава до днес не се е променило особено. Поне от 30 години разваленият политически грамофон върти едни и същи плочи и всички ние ги слушаме, макар да знаем, че цигулката свири фалшиво.

В този текст сме се опитали да съберем вечните евъргрийни на политическите обещания за Благоевградска област.

Най-брадясалото обещание, с което всяко управление идва на власт и все не успява да изпълни, е довършването на автомагистрала „Струма“ през Кресненското дефиле. Идеята за светлото магистрално бъдеще на България и Пиринско беше пусната в употреба преди повече от 20 години. Този проект така напоително влезе в политическа употреба, че обещанията бяха той да бъде завършен за Олимпиадата в Гърция през 2004 година. Олимпийското говорене внушаваше, че по модерното европейско шосе  ще профучават хиляди туристи, запътили се да гледат на живо летните олимпийски игри в Атина.

В следващите години тоя лепкав шербет ни бе поднасян от кого ли не. Днес, 20 години по-късно, магистралата не е завършена и по всичко личи, че това няма да се случи и в следващите 10 години. А нищо чудно да се наложи да връщаме и милиардите, които Европа ни даде за шосето до южната ни съседка.

Като заговорихме за съседите, съвсем естествено тук се нарежда другото вечно обещание на управниците – решаване на проблема с опашките на ГКПП-Кулата-Промахон. Преминаването на българо-гръцката граница тук отдавна е сред най-омразните преживявания и за транспортните фирми, и за туристите. През летните месеци да стигнеш до плажа на Бяло море отнема поне три часа висене на пункта, а обещанията са едни и същи – разширяване на платната за преминаване, обезпечаване  с повече човешки ресурс и какво ли още не.

През 2017 година проф. Огнян Герджиков като служебен премиер в кабинета на Румен Радев не скри възмущението си от хигиената на граничния пункт. „Измийте си прозорците поне“, обърна се той към граничните власти, възмутен от прашните и мръсни кабинки, в които се прави паспортния контрол на проверяващите.

Следващият път, когато пътувате през ГКПП-Кулата, обърнете внимание дали стъклата са измити. Иначе за опашките си знаем.

Път за никъде пък е обещанието с давност повече от 30 години за изграждане на ГКПП-Клепало, който се смята, че ще съживи икономически населените места от двете страни на българо-македонската страница.

Мечтата за премахване на браздата между Струмяни и Берово се ражда още през 80-те години на миналия век. Няма външен министър на България, който да не е обявявал, че това е приоритет на правителството.  По този проект обаче работят единствено комшиите, които преди повече от 20 години ремонтират пътя до бъдещия граничен пункт и построяват административната сграда. Така топката остава в нашата страна, която обаче освен празни обещания, не е свършила нищо за реализацията на този проект.

Преди дни македонски медии показаха, че пътят, който води от Берово до Клепало, е отнесен от поройните дъждове. Така поредната надежда на населените места от двете страни на границата да си гостуват често и лесно, остава несбъдната.

Друг такъв обект, обещаван години наред от родните политици и управници, е обновяването на ГКПП-Станке Лисичково. В медиите могат да бъдат открити стотици заглавия, които съобщават новината, че започва ремонт на граничния пункт край Благоевград.

През 2018 година тогавашният премиер Бойко Борисов и колегата му Зоран Заев почетоха заедно героизма на Илинденската епопея. Тогава министър-председателят обяви, че предстои разширяване и ремонт на граничния пункт. От тогава до днес изтече много вода, чуха се още торба лъжи, но пунктът при Логодаж си остава най-мизерния и срамен за държава членка на ЕС.

През март тази година излезе решение на Министерски съвет за събаряне на три стари постройки на неугледното КПП и проектиране на нови трасета.

Малко по-рано кабинетът обяви, че са осигурени 13 млн. лева за ремонта не само на Станке Лисичково, но и на Златарево и Калотина.

Газопроводът за Банско също си остава просто обещание. Тръбата уж трябваше да стигне до там през 2020 година, поне по думите на тогавашния енергиен министър Теменужка Петкова. Проектът не беше реализиран, а сегашната ситуация със синьото гориво вече го прави неприоритетен.

Само след дни стартира поредната предизборна кампания. А с това ще бъде отворен прозорецът за поредния вятър в ушите на избирателите.

През 50-те години на миналия век при управлението на Вълко Червенков се е родила идеята за София на три морета. Тогавашната власт е била убедена, че морето и река Дунав може да стигнат до столицата чрез прокопаване на канали и други водни съоръжения.  Колкото и абсурден да е бил този план, той срещнал достатъчно поддръжници сред народонаселението.

И макар това да е само един любопитен щрих от социалистическата ни история, той ясно показва колко далече е била властта от истинските проблеми на хората.  Днешната власт също е толкова далеч.