Пейо Яворов: Душата ми бе храм на смелите мечти!

Пейо Яворов: Душата ми бе храм на смелите мечти!

Пейо Яворов, чието истинско име е Пейо Тотев Крачолов, е сред най-нежните български поети символисти. Роденият на днешната дата /стар стил/ през 1878 година в Чирпан творец има драматичен живот. Той е и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Смятан е за един от най-големите български поети на 20-и век. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България.

Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. 

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет. При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.

Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Неслучайно е написал: "За всеки удар на съдбата усмивка само имам аз, въз мен да падат небесата, ще бъда хладен и тогаз". Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолетът, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.

Ето нежни цитати от стихотворения на Пейо Яворов:

"Ще бъдеш в бяло — с вейка от маслина

и като ангел в бяло облекло…"

Из „Ще бъдеш в бяло“

 

"От други свят съм аз — не си виновна ти,

дете на прах-земя, на прашните мечти;

не си виновна ти, от тебе исках аз

не сажди на страстта, а дух кристален мраз".

Из „Не си виновна ти“

"Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка —

и в мъката любов!"

Из „Стон“

 

"Сънувах те и тая нощ, о мила,

сънувах те — бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила".

Из„Сън“

 

"И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз

и мисля те, и мисля — и чезна оттогаз".

Из„Мечта“

 

"Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! — пленена,

душата ми е в тихи две очи,

Душата ми те моли и заклина:

тя моли; — аз те гледам; — век измина…

Душата ти вълшебница мълчи".

Из „Вълшебница“

"Че сърце глава не пита,

то е птичка дяволита:

дето иска, се пилее,

дето иска, там ще пее".

Из „Луди-млади“

"Душата ми, жена, душата ми бе храм

на смелите мечти и светли вдъхновения.

Проклет часа, когато те въведох там!"

Из„Проклятие“

"Две сърца се знойно любят,

старо-харо ги дели:

дали времето си губят,

или бог ще се смили?

Из„Калиопа“

 

"На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени

две тъмни сенки: там зад бялата завеса,

де лампата гори, в поле от светлина,

две сенки на нощта… Сами една пред друга,

сами една за друга в жажда и притома,

там – сянката на мъж и сянка на жена.

Из„Сенки“

Коментари
Екипът на Илинден Прес Ви информира, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни думи и квалификации, както и обиди на расова, етническа или верска основа. Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Илинден Прес от потребителите. Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Илинден Прес. Преди да пишете коментари, прочетете нашите правила за участие във форумите.
    Няма добавени коментари!

Още новини