Халед Хосейни: Днес скърбя за изгубените надежди и стремежи на моите афганистански приятели

Имам първа братовчедка в град Херат в Западен Афганистан. Израснахме заедно през 70-те години. Спомням си, че слушахме записи на плочи и танцувахме заедно. Не съм я виждал от близо петдесет години. Помня я като ярка млада жена със зелени очи и лунички и топла, заразrителна усмивка.

Вчера й се обадих. Звучеше ужасено. Тя ми каза, че всичките й пораснали деца са избягали от Херат за Кабул, сигурно убежище, поне засега. Сега тя е останала сама със сина си в град, който вече е под флага на талибаните.

Това ли очаква братовчедка ми? А дъщеря й? А безбройните смели афганистански жени, които в продължение на двайсет години се трудиха за постигане в известна степен на автономия, достойнство и самоувереност? Дали афганистанските жени отново ще бъдат задържани в домовете? Ще ги бият ли по улиците? Нима жените вече няма да имат право да работят? Ще останат ли класните стаи за момичета празни? Дали женските лица ще изчезнат от афганистанската телевизия и женските гласове от радиото? Ще бъде ли лишен Афганистан още веднъж от значим принос от половината от населението му?

Може би талибаните са се променили, казват някои. Но дали е така? Следващите дни, седмици и месеци ще ни дадат отговора на този въпрос. Това е мъничкото късче надежда, упражнение за позитивно мислене, което си позволявам. Всъщност последните кадри от Херат, показващи талибански бойци, които влачат „крадци“ с лица, боядисани в черно и с примки около врата, показват, че това е слаба надежда. Същите изображения биха могли да бъдат направени и през 1997 г.

И така, ако талибаните не са се променили и няма нищо, което да ги спре да налагат варварските си и нечовешки закони, какво може да се направи? Какво ще се случи с жените и момичетата там? Откъде ще дойде помощта? Не знам отговора. Определено не го знам днес. Днес не се притеснявам. Днес съм с разбито сърце. Днес скърбя за изгубените надежди и стремежи на моите афганистански приятели.

Американското решение е взето - и кошмарът, от който се страхуват много афганистанци, включително и аз, е в процес на разкриване пред очите ни. И все пак, колкото и мрачни и безнадеждни да изглеждат нещата сега, светът не може и не трябва да забравя Афганистан. Човечеството не трябва да изоставя народ, който търси мир повече от четири десетилетия. Светът трябва да застане в солидарност с обикновените афганистанци, особено с жените и момичетата, и да предприеме необходимите стъпки, за да притисне талибаните да зачитат основните им човешки права - приемайки, че талибаните скоро ще контролират цялата нация. Светът трябва да направи всичко възможно, за да се увери, че милиони афганистански жени отново няма да бъдат оставени зад заключени врати и дръпнати завеси. Тези жени са едни от най-смелите и издръжливи хора, които съм срещал. Моят братовчедка е ярък пример. Жени като нея ме вдъхновяват отново и отново. Позор е, че трябва да страдат още веднъж, след всичко, което понесоха вече през дългите години на трудности и борби.

Те и афганистанският народ като цяло заслужават по-добро от това.

И последна забележка: тъй като талибаните продължават да превземат територии, броят на напускащите афганистанци ще продължи да расте. Още от май тази година над 300 000 души са избягали от дома си. Те отчаяно ще се нуждаят от храна, подслон и спешна помощ. Моля, подкрепете организации като Върховния комисариат на ООН, които защитават бежанците. 

*Текстът е на Халед Хосейни от профила му във фейсбук.

Халед Хосейни е сватовно известен писател от американо-афганистански произход. Той е автор на книгите "Хиляди сияйни слънца", "Ловецът на хвърчила", "А планините ехтяха". Той е посланик на добра воля на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Работи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан с хуманитарни помощи чрез Фондация „Халед Хосейни“.