Дончо Цончев: Човек трябва да гледа със сърцето си, да мисли с очите си и да живее с ума си!

Той е известен с перото си. Природата и животните са в центъра на повечето му разкази. Пише и новели, повести, романи и драми с присъщия му реализъм и тънко чувство за хумор. Създава и впечатляваща детско-юношеска проза. Дончо Цончев, писателят прозаик, си отиде от този свят на днещната дата преди 11 години. За да ловува и пише на небето, да обяснява и там, че понякога порокът може да е добродетел.

Самият той пише за себе си, че е страстен ловец, но и известен оплаквач на убитите от него животни във вид на разкази, че е изпълнен с несъвършенства в делата си и с наивни, прекрасни идеи. Сигурно обаче е едно – писателят обичаше хората. Кто творец остави своя отпечатък в полето на българската проза и публицистика, вписа се и в полето на непокорните бунтари и вечни бохеми. След младежките му лудории в родния град Левски идва ред на спортните му подвизи като боксьор, рпубликански шампион е за 1951 и 1952 година. Не са тайна и премеждията му като автомобилен състезател, където е шампион през 1964, 1965 и 1966 година.

Завършва геология в Софийския университет. Първо се изхранва като зидар, а после работи като геолог в Родопите и Странджа. Когато се установява в София, започва работа като учител. След това се връща към геологията, започвайки адвинистративна дейност в Министерството на горите. В попрището на журналистиката попада след 1968 г., когато е завеждащ редакция в изд. "Народна младеж", зам.-гл. редактор на "Профиздат", завеждащ отдел "Българска литература" в сп. "Съвременник", директор на списание "Лов и риболов". През 1991 година е основател и директор на в. "Наслука". Публикува в периодиката от 1956 г. Неговите герои - спортисти, геолози, рибари, ловци, работници - са свързани пряко с начина му на живот. Сред по-важните му произведения са "Мъже без вратовръзки" (1966), "Роман на колелета" (1970; 1974), "Червени слонове" (1970), "Опасни типове" (1971), "Почти любовна история" (1972), "Принцовете" (1976; 1991), "Ако можехме да ги чуем" (1977), "Звезден прах" (1981), "Къщата на песните" (1985), романовата трилогия "Жълтата къща" (1982-1986), "Дневникът на един геолог" (1989), "Циганинът" (1991), "Ние, децата на голямата лъжа" (1992) и др.

През 2004 г. е награден с орден „Стара планина“ I степен за големите му заслуги към българската литература и по случай неговата 70-годишнина. На 14 декември 2007 г. е отличен с Голямата награда за литература на Софийския университет.

Приживе го сравняват с американските класици като Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. „Всеки съвременен писател би искал да е автор на някои от разказите на Дончо Цончев“, казва в средата на 80-те години на миналия век друг майстор на думите - австралиецът от Великобритания Джеймс Олдридж. А това казва много.

Представяме ви избрани мисли от Дончо Цончев:

„Една компания не може да бъде мъжка, ако в нея няма поне една дама.“

„Човек трябва да гледа със сърцето си, да мисли с очите си и да живее с ума си.“

„Смисълът не може да се загуби, защото това, което може да се загуби, не е смисъл.“

„Не вярвам, че добър писател може да бъде човек, който не е грешен.“

„Ако в някои случаи властта чрез законност върши беззакония, то моралът във всички случаи – дори при беззаконието – е законност.“

„Живейте както искате и както можете. Но на всяка цена живейте така, че да трябвате.“

"Дълбоко съм убеден, че към всяко нещо съществуват поне сто ракурса и толкова версии. Аз съм за красивата версия. Тя се ражда от разума и доброто. Това ме прави щастлив и ме осмисля по някакъв начин. Понякога си въобразявам, че тъкмо тук е отговорът на въпроса, защо ми върви, с каквото и да се захвана. Няма нормален човек, който да не иска красивата версия – за себе си, но и за околните."

"Няма кофти въпрос. Бедата обикновено идва от отговорите."

"Макар и късно, научих се да не упреквам нищо, което съществува реално. Не съм сценарист на Господа. Не съм и режисьор на природата. А със съдбата сме почти в любовни взаимоотношения. Каквото тя е решила, за мен е закон. Понякога ме е целувала."

"Впрочем 'във всичко има всичко' – любима моя мисъл – както в един кубически метър океанска вода се съдържа цялата Менделеева таблица. На всичкото отгоре ние също като химическите елементи си имаме изотопи на самите себе си. Аз най си харесвам ведрия изотоп. На моменти наивния, та до лекомислие."

"Имах още да пиша хубави неща. Имам 80 книги, голяма работа...Духовният свят е безбрежен, не го познаваме. Като морския рай под водата. Неизчерпаема красота. Винаги трябва да има нещо, което да те прави щастлив за това, че виждаш слънцето, че виждаш светлината."

„Ловецът се ражда. Така че той е нещо подобно на астралното ни тяло. Ако е истински, не може да е по-различен от човека. Важи също и за писателя у човека. У Емилиян Станев например тримата — човекът, ловецът, писателят — се припокриваха. Извънредно сложната му личност, необузданата му ловна страст (плюс грандиозните лъжи, то се знае) и вулканичното му перо бяха варианти на едно и също нещо.“