Веселин Ханчев: Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга

Веселин Ханчев е български поет, преводач и публицист. Роден е на 4 април 1919 г. в  Стара Загора. Завършва гимназия в родния си град и право в Софийския университет (1941). Печата от 1934 г. Сътрудничи на в. “Час”, “Литературен глас”, а след 9-и септември 1944 г. - на всички литературни периодични издания. Участва в Отечествената война (1944-1945). Литературен уредник  във в. „Литературен глас” (1938-1943), началник отдел за литература и изкуство в Радио София (1945), драматург на Народната опера (1949-1951) и на Сатиричния театър в София. Редактор (1958) в сп. „Пламък” и в Българска кинематография. Съветник по културните въпроси в посолството на България в Полша (1963-1964) и Франция (1965-1966).

Автор е на книгите „Испания на кръст” (1937); „Избрани стихове” (1948); „Знаме на дружбата. Стихотворения за пионери” (1952); „Луиджи” (поема, 1953); „Стихове в паласките” (1954, 1957, 1960); „Смешен пантеон” (1957); „Лирика” (1960); „Машината на времето” (1960); „Роза на ветровете” (1960): „Чудната врата. Стихове за деца.” (1960); „Лирика” (1961); „Стихотворения” (1962); „Пъстро ято. Стихове за юноши” (1963); „За да останеш” (1965); „Свирепият славей” (сатира, 1965); „Стихотворения” (1966); „Малки пиеси за големи сърца” (едноактна пиеса, 1967); „Избрани произведения” (1969); „Избрани творби” (1976, 1980, 1986); „Жив съм” (1987) и др.

Превежда „Сирано дьо Бержерак” от Едмон Ростан, френски и руски поети. Негови стихове са преведени на немски, полски, румънски, руски, украински, унгарски, френски, чешки, японски и др. езици. Ханчев е сред най-нежните поети в България през миналия век. Майстор на изказа и на римите. Умира на днешната дата през 1966 г. в София.

Представяме ви две негови стихотворения:

Пръстен

За твойто тихо идване, което

все още в мен отеква като гръм,

за даденото и назад невзето,

за прошката, че с теб съм и не съм,

за думите, понякога спестени,

за ласките, които не спести,

за силата, която вля у мене,

когато беше най-безсилна ти,

за туй, че бе на мое име кръстен

и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен

горещите си устни слагам аз.

Приказка

Под дъжда, който чука невидим в листата,

двама крачим без път и сами.

Няма вик на дървар, ни пътека позната.

Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла

като гълъб, спасен от дъжда.

Отстрани на косата ти свети изгряла

една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.

Нека тя да ни води в леса.

Може би ще намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.

Равнодушни недей ни прави.

Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,

топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.

Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,

дето прави добри чудеса?