Астрид Линдгрен: Ние живеем, за да правим добро на другите хора

Повече от сто произведения, чийто тираж надхвърля сто милиона, преведени на осемдесет и пет езика, над 40 игрални филма за деца, множество престижни награди, сред които "Ханс Кристиан Андерсен", известна като Нобелова награда за детска литература, Международната литературна награда на ЮНЕСКО ...

Малко са писателите, които се радват на подобна известност, на обичта и почитта на малки и големи, поколение след поколение. Но Астрид Линдгрен напълно заслужено получава всичко това и продължава да се радва на читателската любов.

"Пиша така, защото съм израснала в свят на щастие." От пъстрото си и безгрижно детство Астрид Линдгрен черпи магия и вдъхновение, за да създаде Пипи Дългото чорапче, Карлсон, който живее на покрива, Емил от Льонеберя, Братята с лъвски сърца, Роня, дъщерята на разбойника, и колко още магнетични герои, които забавляват и развихрят въображението. Но и неусетно възпитават, градят прекрасен вътрешен мир на малките читатели в целия свят и ги даряват с "вълшебното люкарство смалидон против порастване", което запазва детето у тях завинаги живо и жадно за приключения.

През 2002 година на 28 януари шведската писателка напуска този свят, но книгите и мислите й продължават да вълнуват и до днес. Именно затова ви припомняме някои от най-известните и мисли:

Баща ми, когато е бил на седемнадесет, видял момиче на панаира. Четиринадесетгодишно момиче в синя рокля със синя лента в косите. И се влюбил. Той изчакал да стане на осемнадесет, помолил я да се омъжи за него и се оженили. Той я обожаваше …

Те бяха по-скоро бедни фермери, майка ми доеше крави, вършеше цялата работа, но живееха и се наслаждаваха на всеки ден, през който са живели, до самия край. И беше искрено, толкова трогателно и красиво!

Видях как добри хора в добри семейства се ругаят кой да отиде да сложи чайника. У нас ругатните бяха се само в обратния смисъл – всеки искаше да отиде да постави чайника. Всички искаха да го поставят. Когато вашият спътник иска да поеме повече, тогава искате да вземете още повече …Ето един интересен механизъм, аз го проследих. Колкото по-малко вашият спътник иска да поеме отговорности, толкова по-малко искате да поемете и вие. И обратно. Ето и обратната връзка.

А родителите ми откъсваха един от друг своите неприятни задачи, неприятни поръчки, трудни задачи – всеки искаше да свърши всичко това за другия …

Спомням си също как баща ми сутрин, когато се бръснеше, пееше и майка му каза: „Спри да пееш – не можеш да се концентрираш!“

А майка ми работеше тогава в предучилищни институции и пишеше доклади сутрин. И татко й отговори – странно е защо се помнят подобни неща – той каза: „Няма да пея и някой ден ще си помислиш: колко съжалявам, че той вече не пее, колко хубаво би било за него да пее“. Това си спомням,спомням си тази фраза: „Колко хубаво би било, ако пееше“.

Бракът им се оказа щастлив и весел – единство на душите и стремежите и никога не съм срещал такъв брак – така че той да е не само дълбок и сериозен, но и радостен и весел във всеки даден момент …

И всяка сутрин започваше с молитвата на баща ми – той благославяше Бог, че му изпрати тази прекрасна съпруга, тази прекрасна любов, това прекрасно чувство. И ето ни в сянката на тази голяма любов, обожание, пораснали …

Дайте на децата любов, любов и още любов – здравият разум ще дойде от само себе си.

Че съм умен – умен съм, но защо съм толкова красив?! Сигурно, защото съм скромен, а скромността краси човека. (Из „Карлсон, който живее на покрива“)

Всичко хубаво, което се е случило на тази земя, първо се е случило в нечие въображение.

В деня, когато чуя, че някои деца не са съгласни да останат сами, без възрастни около себе си, ще науча цялата таблица за уморение отзад напред — кълна се в това. (Из „Пипи Дългото чорапче“)

Големите хора никога не се забавляват. Имат само купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход. Пък и не умеят да си играят – отбеляза Аника. – Уф, като си помислиш, че чисто и просто трябва да пораснеш! (Из „Пипи Дългото чорапче“)

Не искам да пиша за възрастни. Искам да пиша за читатели, които правят чудеса. Само децата правят чудеса, докато четат.

Щом сърцето е топло и бие както трябва, на човек не му става студено. (Из „Пипи Дългото чорапче“)

Нямам нищо против да умра. Ще го направя с радост, но сега трябва първо да изчистя къщата.

Въображението е задължително. И за щастие все още има хора, които го притежават. Тези, които сега са деца, един ден ще поемат бизнеса в свои ръце. Те ще решават проблемите на мира и войната и това в какво общество ще живеят — дали ще е подвластно на насилието, или ще е мирно.

Детство без книги не е детство. Това е като да бъдеш откъснат от магическо място, където можеш да намериш най-рядката радост.

Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите. (Из „Пипи Дългото чорапче“)

От много учене и най-здравият ум може да се съсипе.(Из „Пипи Дългото чорапче“)

Намирам, че мама е много чудновата, дето иска да си лягаме вечер, когато сме съвсем будни, а сутрин, когато спим, иска да ставаме

Защо вървя заднишком ли? – възкликна Пипи. – Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска? (Из „Пипи Дългото чорапче“)

Пиша, за да забавлявам детето в мен, но желанието ми е историите ми да развличат по същия начин и другите деца.

Забелязвам вече няколко пъти, че хората не мислят, че знам как да се държа, дори когато се старая максимално.

Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят. (Из „Пипи Дългото чорапче“)

Вашите собствени деца и внуци ли ви вдъхновиха, за да напишете книгите си?, е също въпрос, който често ми задават. Искам да кажа следното: Никое друго дете не ме е вдъхновявало толкова, колкото детето, което аз самата бях. Не е задължително да имате деца, за да пишете детски книги. По-важното е добре да помните собственото си детство.

Ние живеем, за да правим добро на другите хора. Аз например, живея само заради това. А другите хора, интересно те за какво живеят. (Из „Пипи Дългото чорапче“)