Артюр Рембо: Ако вярвам, че съм в ада, значи съм!

Артюр Рембо е сред великите френски поети, представител на първото поколение символисти. Никак не е случайно, че не друг, а Виктор Юго го нарича „невръстен Шекспир”. Приживе няма издадена стихосбирка и не е разпознаван като поет.

Рембо е роден на 20 октомври 1854 година в Шарлевил, Франция, и цялото си творчество създава между 15 и 19-годишна възраст. Превръща се в момчето бунтар на поезията през 19-и век. Артюр започва да се интересува от литература в юношеските си години.

След неколкократно пребиваване в Париж той решава да се установи там за постоянно. Това става възможно, след като изпраща едно от най-известните си стихотворения „Пияният кораб“ на Пол Верлен, който му помага да влезе в средите на парижката бохема.

Верлен, който бил заинтригуван от Рембо, изпратил писмо, което гласяло: „Ела, скъпа велика душа. Ние те чакаме; желаем те“; този текст бил придружен от еднопосочен билет за Париж. Рембо пристигнал късния септември 1871 г. и живял за кратко в дома на Верлен.

Рембо и Верлен започнали краткотрайна и пламенна афера. Докато Верлен имал и предишни хомосексуални преживявания, не е известно дали това е първата такава за Рембо. Докато били заедно те водели див, безделнически живот, подправен с абсент и хашиш.

Следва почти едногодишен период на всекидневни запои. Приятелството с Верлен му позволява да води сравнително независим живот, въпреки че всички разходи се поемат от почти 10 години по-възрастния поет. Рембо спира да пише. След пиянска свада през 1873 год. Верлен прострелва Рембо в ръката. Следва затвор за по-възрастния поет, а за Рембо – нова връзка. Той се занимава с всичко друго, но не и с литература. През 1891 г. е намерен тумор в десния му крак, в резултат на което е парализиран, а кракът му - ампутиран. Умира на днешната дата през 1891 г., когато е само на 37 години. В литературата Рембо бива оценен едва десетилетия по-късно. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите принципи на Бодлер.

Ето избрани мисли на поета и една от поемите му:

 „Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.“

„Никога не бих могъл да изхвърля любовта през прозореца.“

„Моят бог беше нещастието.“

„Моралността е слабостта на ума.“

„Поетът се превръща в ясновидец в дългия, обширен и болезнен път на чувствата.“

„Сатана, клоун такъв, искаш да ме изкушиш със своя чар!“

„На седемнадесет човек е само млад.“

„Любов… няма такова нещо. Това, което събира семействата, е глупост, егоизъм или страх. Но не и любов. Тя не съществува. Има интерес, привързаност, базирана на личностна печалба, самодоволство. Но не и любов.“

„Безсмислена младеж, поробена от всичко? Като бях твърде чувствителен, аз похабих живота си.“

Поемата „Пияният кораб”:

"Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…