Сабатини: Само този, който не притежава нищо, няма врагове

Английският писател от италиански произход Рафаел Сабатини е майстор на историческите и приключенските романи. Всичко за него се променя през 1921 г., когато във Великобритания и САЩ издават романа му за френската революция „Скарамуш“, който съвсем неочаквано за всички се превръща в бестселър. През следващата 1922 г. „Одисеята на капитан Блъд“ донася на Сабатини още по голяма известност и успех. Издателите започват трескаво да преиздават старите произведения на писателя. Едва сега, след 25 години напрегната литературна дейност Сабатини получава признание. Книгите му се екранизират, по мотивите им се поставят пиеси, за автора се печатат статии във вестници и списания. Литературната критика го провъзгласява за „Александър Дюма на съвременната белетристика“.

Рафаел Сабатини продължава да публикува по един роман всяка година. На 1 април 1927 г. при автомобилна катастрофа загива единственият му син. Смъртта му се отразява пагубно върху цялото семейство. Отношенията между Рафаел и Рут охладняват и през 1931 г. те се развеждат. През същата година Сабатини купува къща до реката, течаща по границата между Англия и Уелс, наречена Клок Мил и се установява да работи там.

През 1935 г. на 60-годишна възраст Рафаел Сабатини се жени повторно за Кристина Диксън, която е бивша жена на Хърбърт Диксън, брата на Рут. Животът на Сабатини отново се нормализира. Освен литературата той има още две любими занимания: риболова и ските. Всяка зима, освен през военните години Рафаел и Кристина почиват в курорта Аделбоден, Швейцария. Независимо че върховете в творчеството му са вече в миналото, 30-те години също са плодотворни. Сабатини пише „Завръщането на Скарамуш“ (1931) две продължения на капитан Блъд: „Дневникът на капитан Блъд“ (1931) и „Успехите на капитан Блъд“ (1936), а също така и още разкази от цикъла „Исторически нощи“ (1938). През 40-те години Сабатини пише все по-малко, има и сериозни здравословни проблеми. Но въпреки всичко той не престава да пише. През 1940 г. излиза „Маркиз дьо Карабас“, а през 1949 г. публикува една от най-добрите си книги – „Играчът“. Последната му книга – сборникът с разкази Turbulent Tales, излиза през 1950 г.

През зимата на 1950 г. Сабатини се разболява, но настоява да пътуват до Швейцария. На 13 февруари 1950 г. Рафаел Сабатини умира. Погребват го в Аделбоден. Втората му съпруга Кристина сама извайва скулптурата на надгробния му паметник. Като епитафия на паметника са издълбани собствените му думи, с които започва романът „Скарамуш“: „... Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан...“.

Ето някои мисли на писателя:

Ако вятърната мелница се окаже твърде непреодолима, ще се помъча да видя какво може да се направи с вятъра.

Само този, който не притежава нищо, няма врагове

Всъщност, случайността може да се определи като инструмент, използван от вярата за оформяне на съдбите на хора и народи

Литературата е душата на една епоха, тази част от нея, която е безсмъртна

Истината толкова често е объркваща.

В крайна сметка, последната оценка на човек за другите трябва да се базира на знанието му за самия себе си.