Иво Андрич: Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си

Иво Андрич безспорно е най-известният писател в бивша Югославия през миналия век. Той започва да твори в навечерието на Първата световна война в духовния климат на „втората модерна“ вълна, преминава през бурния период на „следвоенния модернизъм“, за да се утвърди най-пълно през периода на обновения реализъм. През гимназиалните си години Андрич започва да пише поезия и публикува в „Босанска вила“ първото си стихотворение „В сумрак“. Като гимназист Андрич е пламенен поборник за обединение на южните славяни, член е на националното движение „Млада Босна“ и страстен борец за освобождаване на южнославянските народи от властта на Австро-унгарската монархия.

Андрич започва през 1912 г. да следва във Философския факултет на Кралския университет в Загреб. Година по-късно отива във Виена. През цялото време пише рефлексивни „стихотворения в проза“, а през юни 1914 г. Дружеството на хърватските писатели в Загреб му публикува 6 стихотворения в проза в обзорния алманах „Хърватска млада лирика“.

В по-късен период от живота си се занимава с обществена дейност, изнася лекции, говори на обществени събрания, като член на делегации пътува до различни страни. Публикува предимно кратки текстове, откъси от повести, разказите „Бюфет ‘Титаник’“ , „Знаци“, „На слънчевата страна“, „На брега“, „Под Грабич“, „Зеко“, „Аска и вълкът“, „Неспокойна година“, „Лица“. Най-известната му творба е романът „Мостът на Дрина”. На днешната дата през 1975 година света напуска един от най-големите творци на сръбски език, писател със сила да създава митове и мъдър хроникьор на балканския манталитет.

Представяме ви някои цитати от произведения на Иво Андрич:

"Не се страхувам от хората, а от нечовешкото в тях."

"Това, което не наранява, не е живот. Това, което не отминава, не е щастие."

"Земите на велики открития са и земи на велика несправедливост."

"У нас убиват хората с пословици по най-бързия и несправедлив начин."

"Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията."

"Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си."

"Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме."

"... Човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява..."

"И най-дългата война само разтърсва въпросите, поради които е избухнала, а тяхното решаване оставя за времената, настъпващи след сключването на мира."

"Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!"

"Най-мъчително за човека е, когато почне да изпитва съчувствие към самия себе си."

"Животът ни връща само това, което даваме на другите."

"Обичайте хората, помагайте им често и винаги им съчувствайте, защото всички хора са ни нужни."