Умберто Еко: Ние се формираме от малки късчета мъдрост!

За големия италиански писател и философ Умберто Еко думите винаги са малко. За родения на днешната дата през 1932 година велик творец говорят най-добре някои от литературните му класики - „Името на розата”, „Махалото на Фуко”, „Баудулино”.

Романите му са преведени на над 30 езика, продадени са в над 10 милиона тираж. Умберто ко след Втората световна война учи средновековна литература и литература в Торинския  университет. Дипломира се през 1954 година с работа върху живота и делото на Тома Аквински.

След 1964 година преподава във Флоренция и Милано, а през 1971 година става професор в Болонския университет. Напуска този свят на 19 февруари 2016 година в дома си в Милано, но оставя на поколенията след него прекрасните си романи и забележителните си философски трудове.

Ето негови мисли за писането, романите му и живота:

За вечната слава първото, от което се нуждаете, е космическо безсрамие.

Новите технологии убиват мисленето.

Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник.

Културата, не войната, циментира европейската идентичност.

Колко спокоен би бил животът без любов! Колко безопасен, безбурен... и колко скучен!

Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.

Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги

Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.

Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.

Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.

Дейността на писателя се състои в това да „създава“ своя собствен читател.

Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.

Средновековието има две лица. Първото е богословското, философското, монашеското, латинското. Това е по-скоро моето, ако се имат предвид романи като „Името на розата“ и „Махалото на Фуко“. Другото лице е това на трубадурите, на селяните, едно присмехулно, войнствено лице, в което се говорят нови езици. Това е Средновековието на „Баудолино“.

Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година – да стане лято и цял живот – да са щастливи.

Истинският герой е винаги един герой по погрешка.

Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот; ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.

Не знам дали съм изпитвал големи удоволствия. Вероятно пак заради католическото ми възпитание търсенето на щастието не е присъствало в хоризонтите ми. Живея със съзнанието, че съм бил глезен и не искам да се оплаквам, би било малко прекалено! Аз съм спокоен, очаквам спокойно смъртта си, като все пак не бих желал да свърша в адски мъки.

За „Името на розата”: Един приятел ме беше помолил да напиша кратка детективска новела, по която да направи сериал. Казах му, че ако направя това, тя ще се развива в Средновековието и ще бъде поне 500 страници. Разбира се, сериалът не се осъществи, но вече бях запален по идеята да напиша историята.

Понякога мразя този роман. Действително мисля, че някои от следващите книги са по-добри. Но това се случва на много автори. Маркес може да напише 50 книги, но винаги ще бъде помнен с „100 години самота“. Всеки път, когато издам ново заглавие, продажбите на „Името на розата“ скачат, тъй като хората решават да прочетат най-известната книга преди новата.

Вярвам, че това, което ние ставаме зависи от това, което нашите бащи ни учат в различни моменти, в които не се опитват да ни научат. Ние се формираме от малки късчета мъдрост.