Ст. Л. Костов – камъчето в обувката на политика

Стефан Лазаров Костов, известен повече само като Сте Ле Костов, е роден на 30 март 1879 година. Той е един от най-добрите писатели и етнографи на своето време. За него хуморът е висша душевна култура. През 1902 година завършва „Славянска филология” във Висшето училище в София. Като студент той се занимава с журналистика – дейност, която продължава и една година след завършването си. От 1903 година е учител в София и Пловдив. През 1906 година специализира славянска филология и етнография във Виена и в Германия. През 1908 година работи в близкия до народната партия вестник „Реч”. От 1909 година е уредник, а от 1924 година е директор на Етнографския музей в София – пост, който заема до смъртта си. От 1923 година е член на Артистичния съвет при Народния театър в София, а от 1926 година е негов председател, през 1927 година пък за кратко е и директор на театъра.

Стефан Костов е автор на 12 многоактни и 5 едноактни пиеси, измежду които най-известни са „Големанов“ (1927), „Златната мина“ (1925), „Вражалец“ (1933) и други, влизащи и днес в репертоарите на родните театри. В тях Ст. Л. Костов гневно и саркастично излива своя протест и възмущение от нравствената и политическа поквара на своето време.

Първата му комедия е „Мъжемразка” през 1914 година, но тя е посрещната с отрицателна оценка от критиката. Истинското разгръщане на таланта му настъпва след войната, когато идва и големият успех с „Големанов” през 1927 година. Комедията е създадена в близко сътрудничество с Николай О. Масалитинов, както и с известния актьор Кръстьо Сарафов, който е първият изпълнител на главната роля. Приносът на режисьора и актьора в доизграждането на творбата е значим. Много от техните предложения, мнения, импровизации довеждат автора до логическия завършек на неговия замисъл. Масалитинов води упорита борба с министъра на просветата за правото да постави комедията и дори подава оставка при опита тя да бъде забранена, понеже в нея се били подигравали с българските министри. Разрешават я, може би поуспокоени от обстоятелството, че тя се проваля на сцената на Русенския театър. Но постановката на Народния театър не само разкрива истинската стойност на комедията, но се превръща в събитие в родния културен живот. Сте Ле Костов умира на днешната дата през 1939 година.

Представяме ви любопитни цитати от комедията „Големанов” на Ст. Л. Костов:

„Като рекохте Големанов министър, та министър… на ви го най-после министър! А каква работа, а каква отговорност го чака, това и на ум не ви минава. Ех, ще се работи, няма какво, цял живот съм работил и пак ще работя… Дайте ми само работа, не че ме е страх”.

„Да, днес Търговията, а тази вечер Земеделието и занапред все това министерство. Въпрос на комбинация. Човек трябва да е готов за всяко министерство”.

„Един Големанов за народа си е давал жертви и пак ще дава...Няма какво, тежка е съдбата на държавниците и на царете...те не принадлежат на себе си...".

„Големанов за ордени не работи и за делата си не чака никаква награда”.

„Това съм аз… Големанов… учителят Големанов! Нека види мало и голямо, как от прост учител с труд и чест  се издигнах на най-високото стъпало, на върха”.

„Уморен съм, Енчо, уморен съм!... Малко ли мъки и тревоги бяха тия три-четири дни? Блесне надежда и тръгне на добре, току изведнъж стой и тич нагоре-надолу, обърне се, тръгне и ха-ха, хоп изведнъж назад… като лодка, която се бори с вълните, докато стигне на брега… Най-после, слава богу! Само който не е ставал министър, той не знае каква е мъка”.

„Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт... Чест... Слава! Министър Големанов! (Движение с ръката, като че ли се подписва.) Най-високото стъпало, на върха, по-нагоре - небе...".

„Не, тъй партия не се води. Тук хората пари харчат, време губят, спокойствие жертват, туй се казва, богатства за благото на народа залагат — не, те настрана! Ха-а, това вече не се търпи, това е политически скандал, какъвто никъде по света няма . . . Не, каквото щеш, каз¬вай, не вървим добре. Способното, почтеното — настра¬на, негодното, безчестното — налице! ... Питам се аз: какво прави тоз, който от най-високо място оправя съд¬бините на отечеството ни, какво мисли короната”.

„Кой е царят?... Кой е шефът?... Как смеят да си играят с оставка, как смеят да ми отнемат министерството, което целокупният народ ми е дал… Как смеят?.. Кои са те?...”

Вън…всички вън!... Тук аз съм министър… аз съм шеф… аз съм цар!... Точка!”