Кирил Пецев: „Църна месечина” е роман за пътя на душата към истината

Бившият зам.-кмет на община Благоевград – Кирил Пецев, отново подостри перото и издаде поредна книга. Романът „Църна месечина“ е поредното интелектуално предизвикателство за любителите на конспиративни теории и продължава харесваната от писателя сюжетна линия на вълнуващото приключение по пътя на преодоляване на личното невежество. Авторът е потомък на бежански родове от селата Горни Порой и Негован от Егейска Македония. Разговаряме с писателя за дебрите на душата, за пътищата към истината, за въпросите на историята и отговорите на съвремието. 

Г-н Пецев, как се роди „Църна месечина”?

Това е труден въпрос. В творческия процес нещата не са едно и две, които помагат да се получи едно произведение, една хармония, едно равновесие между желанието да се извадят от историческите корени събития и хора, на които да се погледне през друга гледна точка, през гледната точка на хипотезата, която се включва в едно произведение. В „Църна месечина” това е оня порив на българина, онова негово отношение към корените му в териториите, наречени Македония. Това роди книгата. След това бе идеята да се извадят от нафталина едни личности, набедени с историческа догматика. Да се види, че това са хора, дали живота си за България и че каквото и да са направили, те заслужават уважението ни, да влязат в нашите исторически хроники и в нашия родов фундамент на хората, които трябва да почитаме.

Кирил Пецев как подхожда към историята – с душата си или с написаното за нея?

Преди да сложим нещо на знамената, то трябва да е в душата. Фактите, събитията, които очертават този път към знамената, все пак минават и през емоциите. У един творец 90% е емоция, 10% е факти. Стремил съм се към автентичното, но все пак пречупено през гледната точка на автора. Да се извади от историческия контекст, да се наруши този канон, историческа предубеденост. Да огреем с друга светлина събитията и фактите, със светлината на душата, на любовта, на почитта към себераздаването. Ние на това време, което е било толкова назад в годините, не можем да даваме оценки, то е било друго време. Това са били други хора, други порядки. Когато имаме Вартоломеева нощ във Франция, не можем да очакваме в България да има цветя и рози. Става реч за жесток живот, за жестоки хора. Но никога равнодушни. Никога не са били малодушни. Това са ръбести хора от нашата история, които трябва да уважаваме.

Класически исторически роман ли е книгата?

Не, това не е класически исторически роман. Това е трилър, който на базата на историческите факти търси проекции в съвремието. Последователно в романа вървят история и съвремие. В съвремието се намират отговорите и решенията на историята. Историята поставя въпросите, отговорите ги намираме днес. Така че го няма онзи класически исторически роман, в който проследяваме събития и личности от една епоха, тук съпоставяме събития и личности от една епоха спрямо събития и личности от днес. Как техните потомци въприемат нещата, как намират своя път към бъдещето? Не е чист исторически роман, при който се вглеждаме в един цар и описваме историята около него. Не е  това. Връщаме се във времето. Пречупваме миналото през днешните гледни точки, намираме днешните герои, те проследяват своите приключения. През приключенията на времето прозира тази гледна точка към историята, която ни дава основание да реставрираме тези хора – набедени, демонизирани, понякога добри, понякога лоши, но дали живота си за България. Това е целта.

Поставяте ли въпроса за избора между месечината и слънцето?

В романа не се поставя такава дилема. Църната месечина е пътят към слънцето. Обединени са в едно. Този термин, който използвам – да ръти /накисване на семето, за да даде плод/ душата, тя ръти, когато я огрява истината. Както за семето трябват слънце, вода и почва, така за душата са нужни дух, любов, истина. Между църната месечина и слънцето душата е оня знак за равенство, вътре между тях няма противоборство. Когато погледнем глаголицата, има една много интересна буква, деветата „З” - земя. Тя единствено, защото глаголицата се побира във формата на кръга и кръста, излиза извън кръга и се получава втори кръг. Това е онази симбиоза между земята и луната, която се обединява в тази буква. Други казват, че това е между слънцето и земята. Двете са свързани взаимно, както слънцето и луната. Така че слънцето, земята и луната са едно цяло, една хармония.   

Къде е българската култура днес по пътя между църната месечина и яркото слънце?

Много борба ще се наложи да се води, за да може историята да не е това, което се е написало за нея, а това, което се е случило. Продължават да се манипулират морални ценности, с нова сила се наливат средства в тази посока. И да намерим зърното, което ръти, ще е по-трудно. Но в крайна сметка има пориви, които да извадят това семе, което да даде плод. Правени са опити от наши завоеватели да унищожат българската култура, но безуспешно. Сега има нова идеология, която залива света - така наречената Ню Ейдж, която следва идеите на Елена Блаватска от 19-и век, има почва и в България. Струва ми се обаче, че колкото пари и да наливат в нея, да я правят свой символ, все си мисля, че не може да надделеят над истинската духовна символика, морал и дух. Особено при българите. Много хора забравят род и кръв, работят в чужди страни, получават добри пари, но историята тях ще ги зачеркне, поне според мен.