Николай Лилиев: И трепти любов златиста, чиста като първи сняг!

Николай Лилиев: И трепти любов златиста, чиста като първи сняг!

Прекрасен поет, блестящ преводач, изтънчен естет – това е Николай Лилиев. Той е едно уникално явление в новата българска култура, роден на 26 май 1885 година. Творецът е сред тези, които приобщават още в началото на ХХ век литературните и сценични завоевания на родното изкуство към модерните европейски образци. Своята естетическа мисия той осъществява някак тихо, почти незабележимо, но също толкова значимо и категорично. Лилиев се отличава с удивителен творчески стоицизъм, с патриотична добронамереност и нравствено благородство.

Усвоил още в родната Стара Загора и /по-сетне/ в Свищовската елитна търговска гимназия основните европейски езици, по време на следването си в Швейцария и Франция /1904-1906 и 1909-1912 г. /, а и пребивавайки от 1921 до 1924 г. във Виена и Мюнхен, Николай Лилиев чете страстно в оригинал творби на най-великите поети и писатели на своето време.

Лилиев впечатлява всички със своя аналитичен и всеобхватен ум. Той не е чужд на абстракцията, дори на мистиката. Когато твори, той мечтае. С таланта си се превръща в поет на любовта и надеждата. Отива си от този свят на днешната дата преди 60 години – през 1960 година. Името му завинаги ще се свързва с върха на и залеза на българския символизъм.  

Ето три негови любовни стихотворения:

Кому се усмихваш, любов?

Кому се усмихваш, любов?
Сред тия замислени степи
мечтите ни вече са слепи,
словата ни гаснат без зов.

Зловещо поглеждат към нас
настръхнали вълци, мъглите,
нечути заглъхват молбите,
отронени в мрака без глас.

Под ниския бронзов покров
посрещат ни голите клони,
и злобна вихрушка ни гони.
Кому се отдаваш, любов?

***

Защо ми вдъхна... 

ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,
пред всеки поглед сам да се разтварям,
като ненужна жертва да изграям
на любовта пред вечния олтар;

сърцето ми да бъде нежен съд
на цъфнали надежди и копнежи
и в своята самотност да бележи
измамите всред земния си път?

Защо ми даде тия светлини,
да ме обливат с острия си блясък
и да разкриват сънния захлас

на дните ми, отплиснали вълни,
събудени от делничния крясък
на земното, в което чезна аз?

***

Пламват нежни, пламват бели…

ПЛАМВАТ нежни, пламват бели, пламват милвани вълни,
в моята душа изплели път към звездни висини.

Виждам първата си пролет, виждам първия си блян,
от ръце, които молят, в люлки сребърни люлян.

И трепти любов златиста, чиста като първи сняг,
в моята душа лъчиста възвисила светъл стяг.

Ти ела, недей ме чака сам-сама в пустинен път,
капки огнени сред мрака, мойте жалби ще заспят.

Ти ела за свидни жъртви в тия приказни страни
и желанията мъртви с бледни устни целуни!

Чуй, звъни заключен лебед сред здрачени брегове,
всеотдайно тебе, тебе моята душа зове.

Моята душа безгрешна бди край тъмните липи,
възродена ще те срещне и смирена ще заспи.

И пред морните ни взори, чужди за безсмъртен грях,
вечността ще се разтвори сред море от звезден прах.

Коментари
Екипът на Илинден Прес Ви информира, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни думи и квалификации, както и обиди на расова, етническа или верска основа. Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Илинден Прес от потребителите. Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Илинден Прес. Преди да пишете коментари, прочетете нашите правила за участие във форумите.
    Няма добавени коментари!
Напиши коментар:
Въведете кода от картинката!

Още новини