Ехото на зеленото злато в Пиринско

Ехото от тютюна се чува все още в Пиринско. Но все по-тихо, тъй като много тютюневи ниви днес вече са потънали в саморасляци, бурени и камъни. Хиляди декари земя. Пустеещи площи. Напуснати от стопаните си така, както много хора напускат страната ни, за да отидат в чужбина. И тук самотата на земята е заради тази причина - много малко са тези, които са готови да превиват гръб под жаркото слънце, за да изкарат пари, които често не стигат да вържат двата края.

В очите на старите хора в село Долно Осеново, община Симитли, все още оживяват същите тези земи, върху които сякаш „танцува” от вятъра „зеленото злато” - тютюнът. Земеделската култура, която някога хранила почти всички семейства и фамилии тук. И е била единственото препитание за тях в миналото. По онова време в нивите има много глъч, в тях се трудят не само възрастните, но и децата. Ученици след училище тичат на полето - да берат, да садят. Или поемат към сушилнята, за да нижат тютюна.

Дори работещите в заводите през 70-те и 80-те години на миналия век в областния център Благоевград местни хора по заръка на социалистическата партия се грижат за поне 2 декара тютюнева нива, за да се изпълни планът. Тази индустрия започва в страната ни още през 19-и век. Благодарение на „зеленото злато” България успява да сключи международни банкови заеми. Бум в търсенето на тази култура има по време и след двете световни войни. За да се стигне до износа на близо 100 000 тона тютюн преди петдесетина години.

Реалността днес е друга. Бавно, но сигурно този бранш върви към своя край. В много райони на Пиринско, където някога е имало ниви с тютюн, докъдето ти стигне погледът, сега тук-там има такива насаждения. Повечето оцелели тютюнджии са на възраст над 60 години, младите са твърде малко. Преди години на места са засаждали близо 2000 декара земя, а сега са 10-15 пъти по-малко. Причините за краха на тютюнопроизводството са много и комплексни. Със сигурност една от тях е липсата на държавна политика и подкрепа за този вид препитание. С разпадането на комунизма намалява и работната ръка в селските райони. Много от тукашните жители напускат родните си населени места и мигрират или в големите градове, или в чужбина. Самите селища се отварят към света. Допреди 35 години общностите са затворени и почти не напускат селата си, но след 1989 година постепенно това се променя.

Връщането на отчуждените по времето на комунизма земи пък води до разпокъсване на имотите. Така се нарояват хиляди малки стопанства в Пиринския край, добивите са ниски, няма механизация, почти навсякъде няма и поливни системи заради съсипаните напоителни системи, работи се по най-примитивния начин - с много леене на пот, с огромен труд, а печалба почти няма. Получава се и следният парадокс – с демократичните промени хората тичат и се мъчат да си върнат земите, а сега ги оставят да тънят в забрава и бурени. Имало е недостиг на парцели. Някои са отивали да садят тютюн в други населени места. За да бъдат в момента една огромна пустош.   

Вече има населени места в Пиринския край, където от стотици тютюнджии преди години, то днес няма повече от 5-10 души. Децата там не знаят що е тютюнева нива. Ако не пътуват и не видят на друго място що е то „зелено злато”.

Дълги години стопаните бяха оставени сами да се оправят, без да получат почти никаква подкрепа от държавата. Да, имаше години, в които се раздаваха по 2-3 лева национални доплащания. Но това бе твърде недостатъчно. Цената се определяше от фирмите, които изкупуват тютюна, те „колеха и бесеха”, те решаваха какво е качеството и колко да дадат. Стигаше се често и до неплащане на продукцията, като парите се бавят по 1-2 години. Всичко това прогони земеделците от тютюневите ниви. Защото е невъзможно с отглеждането на тютюн да се осигури добро препитание на едно четиричленно семейство. И съвсем закономерно тютюнопроизводителите търсят алтернатива - някои подхващат отглеждането на други земеделски култури, други пък търсят късмета си в съвсем друго поприще у нас или в чужбина.  

Близо 300 души от споменатото вече Долно Осеново се трудят в Гърция, Франция, Испания, Англия, Германия, Белгия.

Последните мохикани на тютюна са предимно възрастни хора. С тях това производство ще си отиде. А няма сила, която да накара много от младите да се захванат с отглеждане на тютюн. Последният „танц” на тютюна в България е в своя заник. Този „танц” на „зеленото злато”, който старите хора ще продължат да виждат само в спомените си и в сънищата си. Защото в реалността една по една тютюневите ниви лека-полека потъват в самота и бурени.