България вече е футболно джудже

„Позор!“, „Посмешище!“, „Закривай!“. Това са някои от призивите на измъчваните в последните години фенове от липсата на игра на футболните ни национали. Няма смисъл от такива силни думи. Всеки нормален човек, който мъничко разбира от тази игра, е наясно, че момчетата толкова си могат. По-точно - почти нищо не могат, за да са конкурентни на своите съперници. И в историята на футбола ни се отварят все повече дълбоки рани, които ни пращат при футболните джуджета като Андора /да ме извинят, те изкараха равен вчера на Латвия като гост/, Сан Марино /пометени от Австрия с 10:0/, Лихтенщайн. Резилите за България започнаха с онова 0:5 от Северна Ирландия преди година, през юни тази година Гърция ни писа четворка в приятелски мач, Испания спря на 3:0 преди месец, Грузия също се оправи настроението срещу нас с 3:0. За да дойде и мачът с Турция в София, който загубихме с 1:6. До снощи България и Турция бяха изиграли 29 мача помежду си до този момент. "Лъвовете" са спечелили 16 от тях, при 6 равенства и 7 загуби. Головата разлика също е в полза на "трикольорите" - 63:38. Националният ни отбор никога не бе губил от Турция като домакин. От 11-те срещи на родна земя (10 в София и една в Стара Загора) тимът ни бе записал 8 победи и 3 равенства.

А първата победа на България срещу Турция идва в турнира за Балканската купа на 27 септември 1931 г. на стадион „Юнак“ в столицата, когато постигаме и най-изразителния си успех срещу южната ни съседка - 5:1. Е, сега турските футболисти ни го върнаха тъпкано. Но загубата не е изненада, дори резултатът не е нелогичен. Нашият отбор играе всичко друго, но не и футбол. Затова и след мача се говори за характер, тактическа дисциплина, ментална обремененост, малшанс, срив, борба. Но футболът е игра и трябва да се играе. Но ние не знаем как. Нито умеем да го правим в атака, нито в защита. И нека не се заблуждаваме от „доброто първо полувреме“. Турците още от първата ни минута ни натикаха в нашата половина, звездите им си я подаваха в триъгълници, в квадрати, както си искат, все едно бяха на тренировка. В един момент статистиката показа владеене на топката от 77% за турците. Това означава едно - те умеят да я притежават, да я контролират. А ние я ритаме напред с палците, когато се докопаме до нея, пък каквото стане. Да, изравнихме, там имаше нещо футболно - топката бе пропусната хитро от наш футболист към фланга, после имахме и малко шанс, но той дойде, защото изградихме с 1-2 подавания сравнително добра атака.

Шансът те спохожда, когато играеш футбол. Затова и дойде автоголът на Виктор Попов, грешката му е заради добрата игра на противника, а не игра на съдбата. Ние сякаш сме от друга футболна планета, ние убиваме футбола, не доставяме никаква радост на феновете. Снощи на терена имаше два отбора - Турция играеше, ние дебнехме за някоя грешка и отпускане, та да минем центъра. Уж равностойното първо полувреме, в което поне резултатът бе равен, не се дължи на някаква велика игра на нашите национали, а на лекото объркване след изравняването у турските футболисти. Които си поиграха с нас като котка с мишка през второто полувреме. България изцяло вече зависи от волята на почти всеки свой съперник - ако иска, може да ни вкара 5,6,7 гола. Ако желае, може да ни мушне само 3, както направи Испания. Нямаме никакви футболни аргументи. Хаосът в защита и липсата на каквато и да е мисъл и способонсот да изградим постепенна и опасна атака само доказва, че тези футболисти са лимитирани, нямат самочувствие, а това води до непредизвикани грешки и до превръщането на вратата ни в мишена.   

Преди време Българският футболен съюз измисли как да даде по-голям шанс за игра на българските футболисти. С надеждата, че по този начин ще вдигне и нивото на родните играчи, което пък ще прерасне в близките години в по-силен национален отбор. За да не се червим от издънките на футболните ни национали през последните двадесетина години, а да ги видим все някога като участници на голям футболен форум - европейско или световно.    

БФС въведе правилото най-малко четирима български футболисти задължително да са в титулярния състав на всеки отбор за мачовете от Първа лига през идващия сезон 2025/2026.

Това е опитът за летене на родната футболна централа. Но количествените натрупвания невинаги водят до качествени изменения. Защото е обществена тайна, че не се работи добре с младите футболисти. Те просто не са готови дори за ниското ниво в Първа лига. Намират се някои бели лястовици, които играят в някои от топ 5 първенствата на Европа, но те са изключения, които затвърждават правилото. Юношите ни не са подготвени в школите. Докато в Европа започват да ритат в първенствата на 16-17 години, че и на 15 години, то у нас стават на по 21-22 години, а за нашите стандарти все още се водят футболни надежди и ги чакаме тепърва да се развиват. Затова у нас се броят за „звезди“ играч, които идват от трета и четвърта дивизия на Бразилия, направят 2-3 добри мача, вкарат 1-2 гола и постигнат звездния си статут. Разликата им с родните футболисти е, че са научени на елементарни и основни неща във футбола. Умеят да „четат“ играта, знаят как да се позиционират, тактически са по-грамотни от родните играчи.

От златното поколение от 90-те години, а след това Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров, България не е произвела футболист от световна класа, който да е фактор за тима си в топ 5 първенствата на Европа.

Липсата на качествени треньори и инфраструктура също допринася за този проблем. Футболните академии са неефективни. Младите играчи пък се сблъскват с изкушения като алкохол и допинг. От години има подозрения и няколко публични скандала за връзката на организираната престъпност и някои наши футболни клубове, а целта е манипулиране на мачове. Скоро гръмна скандалът, че близо 50 футболисти, треньори и длъжностни лица са залагали на мачове в Първа и Втора лига, а над 10 футболисти са залагали и на двубои на своите отбори. Това се случва и в юношеските групи, което също действа демотивиращо на футболистите. ​

За да се отлепи ютията на българският футбол, е необходима цялостна реформа в управлението, инвестиции в младежките академии и  инфраструктурата. Ножът е разрязал отдавна футболния кокал и футболът ни кърви. Затова е време отговорните лица да извадят главите си от пясъка и да признаят, че „футболът ни е гол“.  За да се промени футболът ни из основи, трябва да се работи правилно в школите, да има силни специалисти, да спре шуробаджанащината, която е силно развит национален спорт. Всичко друго са палиативни мерки - да се направи нещо ново и да се освежи футболът ни, но не и да се излекува и да тръгне нагоре. Както се прави в почти всички нам съседни държави. Затова Сърбия, Турция, Румъния, Гърция вече ни изглеждат като Голиат във футбола. Не че са толкова „високи“ във футбола като някогашния воин, но на нас така ни се струва, тъй като сме футболно джудже в момента.