Сарачеството - красивата кожена нишка към историята на България

Старите занаяти са онези невероятни нишки, които ни водят към миналото ни, към предците ни, към начина им на живот. Затова е толкова важно да ги спасим от забрава, тъй като те са частица от България, от нейната история, бит и жизненост. Преди повече от 2000 години се появява сарачеството, а през вековете то става неразделна част от българския живот. Трудът на сарачите осигурявал удобство, практичност и красота в ежедневието на българите.

Част от тези занаяти обаче постепенно отиват в ъгъла на съвремието ни, все по-малко са тези, които ги практикуват. И скоро може да научаваме за тях само в читалища и музеи, където е сигурно, че тези нишки минал живот никога няма да се скъсат, а ще бъдат съхранени и запазени за поколенията след нас. За да знаят как някога нашите прадеди са се препитавали и колко добри майстори са били в изработването на различни вещи и предмети. Много от тези занаяти са вече туристическа атракция, а други вървят по пътя на забравата.

Там някъде, в ъгъла на днешния свят, са и сарачите. Думата е от арабски език и означава седло. Това са тези невероятни и сръчни мъже, които обработват кожи и изработват принадлежности за впрегатен добитък и за езда. Впрегатният добитък постепенно и сигурно намалява, дори магаретата, които са били верни помощници по нивите векове наред за българите, вече могат да се видят в специални приюти, а не в дворовете на стопаните. Вместо тях се ползват машини, а и земеделието не е това, което беше - няма ги вече ширещите се тютюневи ниви, огромните полета със зеленчуци. А където ги има, там човекът вече разчита на машините.   

Сарачеството е в три направления. Първото е седларството – изработването на ездитни и товарни седла /самари/. Второто е хамутчийството – направата на ремъчни принадлежности за впрягане на коне, магарета, мулета, катъри, камили – юзди, оглавници, хамути. Третото е тапицерството - обшиването на седлата с подплънки от слама, вълна или други омекотяващи  

Сарачи все още се срещат в страната, има ги и в Пиринско, особено в общините Сандански и Петрич.

„Преди повече от 40 години започнах с този занаят. Поправих седлото на магарето. След това реших да направя ново, после трето и искрата в мен пламна, та така е до ден днешен. Започнах да събирам за работата си всички необходими материали: кожа, бои, лепила, сарашки конци, одеяла, хастар, ръжена слама, която се добива от петричкото село Долна Крушица“, разказва възрастен сарач от санданско село.  

Да си сарач не са необходими само сръчни ръце и сърце, а и куп машини. Трябва да имат шевна машина за седлата, банциг за бичене на материала, абрихт за прецизно рендосване, изравняване и калибриране на дървесината. Борапаратът пък е за пробиване на различни отвори, канали и дълбаене. Седлата се обшиват с подплънки от ръжена слама, вълна и други омекотяващи материали.

Само тогава самарите няма да са срам за майстора, а стават хубави и здрави, за чудо и приказ. Колкото и добър да си, истината е, че клиентите са все по-малко. Малко е вече добитъкът. Защото хората разчитат все по-малко на коне и магарета, предпочитат моторните превозни средства, твърдят сарачи в Пиринско. Някога ги навестявали клиенти дори от Гърция, но сега почти нямат работа.         

За тях са много важни специализираните занаятчийски панаири, на които могат да покажат своите изделия и да припечелят по нещо. Уверяват, че седлата им са много качествени, както и ремъците за впрягане на добитък. Защото правят всичко с търпение, душа и сърце. Обичат си занаята. Но с тях ще си отиде сарачеството, защото няма интерес у младите да наследят занаятчиите.

Поне можем да си представим в миналото тесните улички на село или град, където са струпани работилниците на занаятчиите, а въздухът е изпълнен с аромата на прясно обработена кожа и лепило. Вътре е задушно, майсторите работят, а чираците им попиват всяко тяхно движение. Работилницата на сарача е била и място за споделяне на новини, един малък селски парламент, в който се установяват ценни връзки между хората.

Така че сарачеството не е просто занаят, то е нашето минало, нашата някогашна България. И е наш дълг да продължим да разказваме за него пак и пак.