Павлина Петкова: Човек трябва да има психична култура, за да разпознава насилието, в Европа един психолог работи с 50 деца, а у нас с 1000

Павлина Петкова: Човек трябва да има психична култура, за да разпознава насилието, в Европа един психолог работи с 50 деца, а у нас с 1000
Доц. д-р Павлина Петкова, снимка: ВСУ

Доцент Павлина Петкова е сред най-добрите клинични психолози и психотерапевти в страната. Тя преподава в Софийския университет „Свети Климет Охридски” – магистърската програма по клинична психология и психология на здравето. Води и квалификационни курсове, участва и в различни асоциации като клиничен психолог и психотерапевт. С нея говорим за два от проблемите на съвременното ни общество – домашното насилие и агресията.

Г-жо Петкова, защо домашното насилие продължава да бъде толкова голям и сериозен проблем в страната ни?

-Моят професионален отговор е, че това не е проблем само в нашата страна, а в целия свят. Дори и в този свят, който е навлязъл на едно по-високо ниво на цивилизованост и начин на живот. И там има насилие, но то е в други форми. Затова тук ми се иска да кажа, че трябва да разделяме двете основни форми на насилие - физическото и психическото, като под психичното се разбира и емоционалното, и словесното. В по-примитивна култура обичайно се практикува физическото насилие. Доколкото се придобива по-висок стандарт на живот, по-висока култура, то на преден план излиза словесното, емоционалното, психичното насилие. Трябва да има психична култура, емоционално и психично съзряване, за да може човек да разпознава насилието. Например – да умее да го отличава от строго възпитаващото поведение. Това е една много тънка граница между родителите и децата, между началника и подчинените, между преподавателите и обучаващите се. И тази граница винаги е индивидуална. В днешно време се раждат, ако говорим за европейската култура, защото живеем в нея, емоционално свръхчувствителни деца. Те са наследници на няколко поколения назад. Наследници са на траките, където с музика Орфей е лечителствал, с музика се извършват най-големите ритуали. По време на турското робство българите са оцелели чрез танците, музиката, театъра, книгите, тоест през човешките емоции. Но в същото време, докато върви това развитие, се развиват и по-префинените, изтънчените, перверзните форми на насилие. Когато едно дете израства като емоционално свръхчувствителен човек, за него разкриването, че е жертва на насилие, ще доведе още емоции и притеснение. И същото това нещо, ако се каже на човек, който не е толкова емоционален, той дори може да не го преживее.

При всеки човек ли е различно това усещане от разкриването на насилието?

-Да, това е винаги индивидуална мяра. Едно и също нещо по различен начин го преживяват различно чувствителните хора. Ние сме култура, дала много в световната съкровищница във всички форми на изкуството. Значи сме свръхчувствителни хора. Затова при нас хората, които са емоционално наранени, често стават девиантни – бунтуват се, ругаят, бият се. За да облекчат емоционалната болка, злоупотребяват с алкохола. Тази емоционалност пък ни спасява да не харесваме дрогата, която блокира емоциите. Алкохолът подхранва емоциите, но облекчава страданието. В същото време ние имаме тази девиантна част от младото поколение, от народа ни, която умее да се забавлява и която, ако понесе от началник или вкъщи някаква форма на насилие, преживява срам. И този срам те кара да не говориш за него. Защото говориш ли пред другите хора, ти отново емоционално се ретравмираш и минаваш през срама и чувството за вина, влизаш отново в травмата. Затова психотерапевтите и психолозите помагат на хората как да се научат да говорят, как да го преодолеят. Първото е, че в културата, в която израстваме, се опитваме да бъдем открити и да въвеждаме норми, а за да въведем норми, трябва откровено да говорим за собствените провали. Давам пример - добре се справиха българите с чистотата в населените места, защото много се говореше как замърсяват улиците. Всички приеха да променят поведението си и за 7-8 години тази базова хигиена се промени. Затова сега е важно да говорим, че има домашно насилие в различни форми, за да може да настъпи промяната. Важното е разбирането, че насилникът и жертвата са израснали в някаква форма на агресивна злоупотреба с тях. Дали човек ще стане насилник или жертва, това зависи от много психологични фактори. От личностната предиспозиция /склонност, предразположение/, от моделите на поведение. Ние сме една по-патриархална култура, при която жените не са насърчавани да стават лидери. Срамът ги кара тях да държат насилието в тайна. Докато за мъжете е по-приемливо да говорят за насилието.

Къде е държавата в решаването на този проблем?

Трудно е за човек, който повече чувства, а не усеща подкрепата на държавата. Много неща, които Европа изисква от нас и които е добре да сме ги направили вече, не са направени. Отговорът на управниците е, че няма ресурс – нито човешки, нито финансов, за да бъде подпомогнат този процес. Все още управляващите в България имат тази идея, че трябва технологичният стандарт на живота да се подобри – храната, дрехите, после образованието, което е добре, докато за психология, за емоционална работа се приписва, че е занимание само на учителите, а това не е така. Учителите могат да извършват една част от психологичната работа, но това си е работа на психолозите, на социалните работници. Европейска норма е един психолог в училище да работи с 50 деца 10 години, за да може да има индивидуални срещи. А ние имаме един психолог на 1000 деца. И обичайно той просто им дава някакви знания за психологията. Ние сме още доста далече от разбирането на държавата, че трябва да изравни стандарта на живот с качеството на живот, където е психологията. Но пък аз съм от хората, които са оптимисти. В моя живот и професионална кариера, когато се върна назад, доста се е направило в тази посока. И в много отношения сме догонили нормата на Европа и в психологичен план базовите неща са направени, но тепърва предстои още много работа.

Какво провокира агресията все повече и повече и у нас, и по света?

Най-много я провокират моделите на агресия, които ги има по цял свят, които вървят през част от формите на изкуства – филми, трилъри, които са ужасни, или като представяне на събития, където хората се сбиват, агресивни са, водят войни по света. Разбира се, че човек трябва да бъде информиран, трябва да види агресията. Но веднага трябва да излезе някой и да обясни, че има други форми на общуване, за да не се използва агресията. Да има психологично въздействие, след като гледаш толкова ужасни неща. Да се дискутира какво е добре да направи човек, за да реши този проблем не през агресия, а през позитивна форма. Това е дефицитът, който съществува. И когато го няма този психологичен коментар, когато само има на картина агресия, притискане, хората изпадат в песимизъм и отчаяние, че светът отива на разруха. И си казват: „Поне да направим вакханали, оргия като за последно и ние да сме част от това”. А младите си казват: „Щом афишират агресията, значи е допустимо и ние да участваме в това и е важно кой ще е по-големият насилник”.

Коментари

    Няма добавени коментари!

Напиши коментар:

Въведете кода от картинката!

Още новини