Една година без Кирил Маричков и цяла вечност с неговите песни

Една година вече България живее без гласа на човека, който написа музиката на няколко поколения. Една година без Кирил Маричков – музикантът, поетът, човекът, който с китара и думи превръщаше времето в песен.

На 11 октомври 2024 година сцената в село Селановци замлъкна. Там, по време на концерт на „Фондацията“, животът на големия артист угасна внезапно – трагично, но сякаш символично. Кирил Маричков си отиде така, както беше живял – на сцена, пред публиката, в музиката.

Роден на 30 октомври 1944 г. в София, той носеше творческия дух в кръвта си. Потомък на революционери, архитекти, диригенти и художници, Маричков беше естествено продължение на българския талант – човек, който съчетаваше интелекта на мислителя и сърцето на артист.

Пътят му започва с „Бъндараците“, но истинската легенда се ражда през 1967 г., когато с Петър Цанков създават „Щурците“ – групата, която ще промени българската музика. С нея идват и песните, които никога няма да остареят: „Клетва“, „Рок в минало време“, „Вкусът на времето“, „Конникът“, „Вълшебен цвят“.

Кирил Маричков беше повече от фронтмен. Той беше гласът на едно поколение, което търсеше смисъл, свобода и любов. Неговите песни бяха искрени, човешки и вечни.

Когато „Щурците“ спряха да свирят активно, Маричков продължи пътя си сам – с албумите „Зодия Щурец“ и „Искам да кажа“, с песните за филма „Вчера“ и хита „Моят свят“, с дуета с Белослава „Обичам те завинаги“. Музиката му остана чиста, неподправена, истинска – такава, каквато беше и душата му.

През 90-те той излезе на друга сцена – тази на обществения живот. Застана редом до хората, които вярваха в промяната, и запя „Аз съм просто човек“ – песен, която се превърна в неофициалния химн на надеждата.

До последния си ден Маричков беше част от „Фондацията“ – супергрупата, събрала най-силните имена на българския рок. Дори на 80, той продължаваше да пише, да пее, да вдъхновява. Албумът „75“ беше неговият музикален автопортрет – спокоен, мъдър, изпълнен с живот.

Днес, година след като го няма, песните му продължават да звучат. Те не просто напомнят за него – те дишат с него. Всеки път, когато прозвучи „Клетва“, България мълчи за миг. И сякаш отнякъде се чува неговият глас – топъл, човешки, вечен.