ПАЛАТ НА «ПОБЕДИТЕЛИTE»*

Admin 31 Август 2017 08:00 Поглед 0
ПАЛАТ НА «ПОБЕДИТЕЛИTE»*

 «В Украйна, дори и със закъснение и високата цена, която се плати, бе спряна смъртоносната експанзия на западните съюзи. Полувaймарска, отбраняващата се Русия, успя да се върне към своята позната роля на държава-победителка, към новата си самоувереност.»

С. Караганов, евразийски мислител с допълнителна хромозома вместо мозъчна гънка.

 Вече повече от двадесет години безрезултатно се опитвам да обясня на безумната руска политическа класа някои, струва ми се съвсем очебийни за всеки нормален човек неща. Аз продължавам да упорствам с тази безнадеждна мисия, защото тежкото неизлечимото заболяване на «мозъка на нацията» води страната ми към неизбежна катастрофа.

 Най-важната идеологема на руския външнополитически дискурс, а именно неговото структурообразуващо ядро, се явява сладострастната наслада от «унижение», която се изпитва в последния четвърт век от Русия в резултат на загубата на СССР в студената война. Това демонстративно късане на дрехи и демонстриране на геополитически язви е любимото занимание на цeлия ни политически «елит», от азиопите Проханов и Дугин до яблочниците Арбатов и Лукин.

 Непотъващият «елит» излезе от най-голямата геополитическа катастрофа на XX век, опакован както никога преди. Но, осигурявайки си хляба и масълцето за няколко поколения напред, той отново е пожелал не конституцията, а азиопско величие – новата Златна Орда, обединяваща мечтаещите да се докоснат до нейната длан народи и държави.

Крадлив и бездарен, надут и страхлив, мятащ се между Куршевел и Лефортово, руският политически «елит» не може да разбере, че в постсъветското пространство, в качеството на учител на живота и център на притегляне, той на никого не е нужен. И не е, защото американка гадит (американците правят мръсни номера). А защото путинската Дзюдохерия за никого не може да бъде привлекателна – нито за милионите украинци, мечтаещи да се избавят от собствените си бандити във властта, нито за средноазиатските диктатори, на които не им трябва алфа-пахан (глава на престъпна група) над тях в Кремъл. Украинското «да» на Европа на 90% означаваше «не» на постсъветския модел на бандитския капитализъм, «не» на съюза на Тайгата на четиримата пахани.

 Може би щяха да се намерят сред съседите ни някакви социално близки братя по акъл, ако хрипящият от омраза към Запада руски «елит» бе им предложил последователен Голям Антизападен Идеологичен Проект. Но на целия свят е известно, къде този «елит» съхранява съкровищата си, каква медицина предпочита за себе си и какво образование избира за децата си.

 Рано или късно всеки нов ръководител на съседните страни е бил обявяван в Москва за «прозападен» или «още повече прозападен», не забелязвайки, че това е определение на собствената им политика. Къде са онези «проруските» сили, очаквани в Кремъл и заради които там градиха пясъчните замъци на новата си империя? А може би, все пак нещо не е наред с нас и нашата политика, а президентите просто са проукраински, прогрузински, пробеларуски?

 Неспособността на нарцистичния в своите мегаломани фантазии «елит» да възприема не формално на хартия, а вътрешно психологически независимостта на «братските» си страни, неговата поразителна глухота към възможните реакции на нашите съседи, духовният мързел и имперската надменност, не позволяващи да се погледне отстрани, – всичките тези чудни качества на руската клептокрация са закономерно предизвиквали отчуждение и враждебност в цялото постсъветско пространство.
Aгресивната концепция на «Руския Свят», ученически заимствана от вожда на «разделеното» племе от хитлеровата външна политика на 30-те години на миналия век, и срамният опит на нейната практическа реализация в Украйна станаха апотеоз на четвъртвековната оргия на «унижението».

 Пациентът най-накрая даде отговор на въпрос на отдавна обезпокоените от неговото неадекватно поведение околни, за природата на неговата унизеност. Руския човек на rendez-vous с Историята, оказва се, се чувства унижен, когато не може безнаказано да тъпче и да разчленява своите бивши събратя по строителството на Платоновия „Котлован“.
С очарователно простодушие свидетелстват за това пред бушуващия трибунал двамата знатни Луи от кремълските външнополитически подчинени, в своя философски трактат «Отдалеченост вместо конфронтация: пост-европейска Русия в търсене на самодостатъчност» –

 «Присъединявайки Крим и подкрепяйки антикиевските сили в Донбас, Москва не само начерта червената линия, която е готова да защитава на всяка цена, включително и военна. Русия не призна непоклатимата реалност, възникнала след разпада на СССР, и не смята своите действия по отношение на съседните страни (те бяха създадени след съгласувани решения 1970 – 1980 гг.) като нарушаване на договори, постигнати по-рано. С други думи, Русия така и никога не се съгласи напълно със съществуващия «нов световен ред», който Западът смята за даденост, макар че до средата на 2000-ните години се беше примирила с това.»

 Каква сбирщина от смехотворни псевдоправни глупости и откровена историческа лъжа (преди всичко пред себе си) в този професорски пасаж на пост-европейските Луи. Оказва се, че Москва винаги се е смятала в правото си да прекроява границите на новите съседни държави и да се разпорежда там, както и харесва, защото тези държави бяха създадени вече след (!) – през 1991 година. Руската Федерация, между другото, също беше създадена след. Може би по отношение на самата нея в пълното съответствие с тази логика трябва да се отменят всичките норми на межднародното право, а заедно с това и всичките й граници (ау, в Пекин!). А какво става с десетките споразумения, сключени от РФ с Украйна и други държави не през 70-те и 80-те, а вече след, включително със задълженията й съгласно Будапещенския меморандум?

 И кой в крайна сметка е унизил слабата, унижена ваймарска Русия, като наложи върху нея непоклатимите реалности на новия световен ред? Проклетият Запад? Престанете в напереното си митотворчество да лъжете себе си. Западът беше в шок от перспективата на най-голямата геополитическа катастрофа на XX-ти век – разпад на ядрената свръх държава. Президентът на САЩ Джорж Буш-старши беше накаран да млъкне в украинската, тогава още комунистическа Рада, когато в речта си Сhicken Kiev speech старателно се опитваше да убеди депутатите в необходимостта от съхранение на Съветския Съюз. Помня, как съветникът му по националната сигурност Брент Скоукрофт, в отчаянието си, възкликна във Вашингтон: «С кой сега ще се договарям за ядреното оръжие!» А държавният секретар Джеймс Бейкър се втурна, след това, към столиците на новите страни, призовавайки властите им да предадат цялото си ядрено оръжие на Русия.

 Руската номенклатура се стремеше към «независимост» от профсъюзния център и «отпадане на баласта от ненужните републики», за да не се окаже във второстепенна роля при предстоящото деление на много милиардната собственост. И едва след няколко години, след като преяде и оригвайки се силно, отново се размечта за «геополитическото величие». И тогава през 1991 г. Върховният съвет на РСФСР ратифицира беловежските споразумения почти единодушно и не под автоматите на западните интервенти. Николай Травкин изкара на протест 150 души на Манежния площад. 150 души в цялата «Велика Русия». «Великата» изчезна отново за три дни.

 След четвърт век се намериха реконструктурите на държавата-победителка: гиркини, мотороли, прилепини, путини, караганови, лукиянови, миллери. А, в действителност, защо да не се реконструират, разкъсвайки с червени линии телата на съседите си? Нали преди 100 години успяха да възстановят след разпада, почти в същите граници, империята на Романови.

Да, получило се е, защото Улянов – Ленин и неговите другари не са се опитвали да пробутат абсолютно чуждата и куха идея за «Велика Русия» на никой от другите народи. Червената армия е донесла върху копията си, а комисарите й с пропагандата си, вдъхновяващата комунистическа идея на социалната справедливост и освобождаване на поробените труженици. Не е важно, че идеята се оказала лъжлива, а нейната реализация престъпна. Това се е изяснило по-късно. Тогава тя е повлекла милионите хора независимо от националностите им и не само е била квазирелигиозна, но е и играла ролята на истинската нова религия.

 Прав е бил гениалният Андрей Амалрик, още в края на 60-те години, който предсказа разпада на Съветския Съюз и който тогава твърдеше: «Както приемането на Християнството е удължило съществуването на Римската империя с 300 години, така и приемането на комунизма е удължило с няколко десетилетия съществуването на Руската империя.»

 СССР можеше да се разпадне малко по-рано или малко по-късно по същия или по друг сценарий (например югославския), но когато комунистическата религия умира в душите първо на своите жреци, а после и на паството, съветската теократична империя е била обречена.

 А какво днешният крадлив руски «елит» може да предложи на бившите си съседи по комунална квартира? Нищо освен помпозните разговори за величието си, за своята историческа имперска мисия, за сакралния Херсонес (новата Мека?), за слязло от Карпатите арийско племе с клатещата се между краката допълнителна хромозома на духовността… Но тези брътвежи на никой вече не са интересни.

 В Украйна «държавата-победителка» е загубила всичко. Да се споменава «Руския свят» е вече неприлично. Тази нацистка идеологема е претърпяла две болезнени метафизични поражения. Първо, тя беше отритната от мнозинството от руското население в Украйна, което съхрани вярност към украинската държава и нейния европейски избор. Второ, не получи никаква сериозна подкрепа в самата Русия. Социалните боклуци от провинциалните автомивки и столичните политически писатели не се броят. Фашисткият «елит» не намери под ръка фашистки народ. Лъчезарната Новорусия се сви до малкото парче бандитска Лугандония, която Кремъл отчаяно се опитва да набута обратно в Украйна. Кримнаш все повече заприличва на куфар без дръжка. Украйна замина завинаги. С нея и цялото постсъветско пространство.

 По отношение на Украйна Русия действително е изиграла най-унизителната роля на импотентен насилник.

 Отново обидено нацупили устни към вечно мразения и дяволски привлекателен Запад, кремълските клептократи дружно се разприказваха за азиатския вектор на руската външна политика. Трябва да отдадем почит на двамата ни постевропейски Луи. С крайчето на угасващото си съзнание те чувстват фалша и измъчеността в новата ориентация. Още повече, че според признанието, за това право в очите им казват източните колеги:

 «При това и в Китай и в Индия мнозина са убедени, че всичките азиатски направления са второстепенни за Москва, дори по-лошо – не са самоценни, несериозни са, помощни и подчинени на главната цел – борбата за благосклонността на Запада. Така и сега отвореността на Русия към азиатското направление там се възприема като изнудено и временно явление, което ще приключи, веднага след като на следващия завой на външнополитическата спирала в отношенията със Запада нещата тръгнат към оправяне.»

 Чак сега ли забелязахте? Жалките наши Луи, жалки и пестеливи. Аз, например, извинете за нескромността, предупредих за това достатъчно разбираемо и убедително още преди петнадесет години:

 «Въобще цялото руско евразийство е исторически вторично, то е нещо като функция на обидата към Запада и за руския «елит» изпълнява роля на не повече от психологическа превръзка в критичните дни на отношенията й със Запада. Всичките тези мотиви чудесно са артикулирани в знаменитата поема на Блок. Страстното обяснение в любов към Европа при най-малкото съмнение във взаимността се сменя с заплашителното – «ако не, ние няма какво да губим, на нас ни е присъщо вероломството… ние ще се обърнем към вас с азиатската си физиономия».

 Какво общо тук имат Китай, Индия, сръбските братушки, иракските или севернокорейски диктатори? Всичко това не е нищо повече от мимолетни поводи, необходими на страдащия от маниакално-депресивен синдром руски «елит» за изясняване на отношенията с вечно мразения и вечно любим Запад. Не към случаен събутилник, а към небето на Запада е обърнат екзистенциалния руски въпрос «Ти мен уважаваш ли ме?» Отговор няма.

 Китайците, между другото, прекрасно разбират всичко това и затова са скептични и с неизбежната доза снизходителност и високомерно презрение се отнасят към руското спорадично заиграване. Възможно е, разбира се, поради тактични съображения, известно време да демонстрират фалшива привързаност, но това занимание е доста уморително.

 Китай е котка, която се разхожда сама вече няколко хилядолетия, самодостатъчна държава, която за разлика от руския политически «елит», не страда, без никакви исторически комплекси, която не се нуждае от никакво стратегическо партньорство с Русия, още повече на антиамериканска основа. Ако тези бледолики северни варвари, на времето натрапващи на Средната Империя несправедливите договори, по някаква причина придават такова значение на хартийките за стратегическото сътрудничество и многополярност, то заради поддържането на доставките на руските енергоносители и руско оръжие, тези хартийки може и да се подписват.

 Но отношенията със САЩ, основния икономически партньор и политически съперник за КНР, са много по-важни, отколкото с Русия, и, отстоявайки ги, Пекин ще се съобразява с каквото и да е, но само не и с комплексите на руските политици.»

 Може би, най-дълбоката психологическа причина за кремълската истерия по повод на въображаемата угроза от страна на Запада и обидата за причинените «унижения» това е Страхът. Властта иска да се самозабрави в своето забавно героическо противопоставяне на Запада и да не мисли за реалните заплахи за сигурността на страната на Юг и на Изток. Защото те са толкова сериозни, че тя дори няма идея, как да им противостои.

 Изправените на крака «победители» усещат с гръбначния си мозък (а друго и не им се полага) с кои «партньори» нефтогазовите търговци могат безнаказано да се перчат по пълна програма с радиоактивна пепел и смеещи се «Тополи», а къде трябва да подвие опашка и да не пита дори за мащабни военни учения до руските граници.

 Новото посткримско разбиране за размитостта и условността на държавните граници с пълна сила касае също и самата Руска Федерация. Ако припомним и изящната концепция на нашия национален лидер относно защитата с военните средства на граждани с руски паспорт или нещо повече – хората, които усещат културна принадлежност към Руския Свят, където и да се намират, – то в цялото това е заложена солидна правова база за предстояща анексия на руския Далечен Изток и Сибир. На Вежливите жълти човечета дори няма да се наложи да раздават паспорти.

 Управниците в Средното царство вече повече не смятат за необходимо да прикриват тази повдигаща духа перспектива от своите по-малки стратегически партньорчета. Другарят Ли Юанчао още на 24 май 2014 година начерта на стената на банкетната зала на Санкт-Петербургския Форум, обръщайки се непосредствено към най-представителната посредственост на политическата ни класа, своите Мене, мене, текел, фарес :

 «Цялата ви земя е велика и щедра. Само ред отсъства на нея. Ще дойдат трудолюбивите китайци и ще установят нов Небесен Ред.»

 Нахалната проява на второто лице в КНР не беше случайност, а обратно, дълбоко обмислена. Хора, близки до руско-китайските официални преговори, в един глас в последно време повтарят, че китайците все по-малко се затрудняват с необходимостта да се преструват и да представят каквото и да било. Те се отнасят към подкупваща руска клептокрация с откровено презрение и вече не се срамуват да изразяват чувствата си публично. 

А как по друг начин да се отнасят към тях, когато в Китай подобни ефективни мениджъри ги разкарват с камиони по стадионите и ги разстрелват по време на почивките на футболен мач за много по-малки прегрешения? Обичаят, разбира се, е варварски според европейските критерии, и да се надяваме у нас няма да намери пристан, но в някои отношения е много правилен.

 От Андрей Пионтковский 

Андрей Пионтковский е aвтор на повече от 100 статии, няколко монографии по теория на управлението, глобално моделиране, ядрена стратегия. След 1988 е публикувал няколко стотин статии в руски и чужди медии. Оценяват го като един от най-блестящите публицисти и анализатори на съвременна Русия.

* „Палат на „победителите“ е препратка към „Стая № 6“ на Чехов, т.е. към психиатрично отделение

Препечатано от .http://bulgariaanalytica.org/2017/08/29/palace-victors/

Коментари

    Няма добавени коментари!

Напиши коментар:

Въведете кода от картинката!

Още новини