Изгониха учител от с. Пулево, отказал да учи децата на турски език

Изгониха учител от с. Пулево, отказал да учи децата на турски език

Някои наблюдения за това как Гърция се сдоби с една „малка Турция“ на своя територия…

По темата „помашки език” и „помашки етнос” нека се знае едно: създават се, по точно – налагат се, по оня тертип, по който бяха създадени „македонския език” и пришитата към него „нация”. 

Даже времето на създаването им съвпада – след 1945-а, когато страната ни отново губи територии, в които за кратко е управлявала, но в тях остава население, което не се включва в колоните български бежанци, защото вече и за тях става ясно, че и да отидат в България, отново ще бъдат издирени и върнати на тези, от които бягат… 

Ако обаче за Македония нещата са ясни и известни, поради томовете изписани книги за областта, не е така с онези хора в днешна Западна Тракия (Южните Родопи), наричани някога от Стефан Веркович, когато е записвал песни от тях,  „българите помаци”. Българското общество пък като че разбира и чува за тях, едва след откриването на новия граничен пункт при Златоград преди малко повече от три години. Когато за всички става ясно, че в Южните Родопи отвъд границата можеш да пазаруваш и говориш с местните хора и без преводач, а днес вече и с българските си левове. Както, впрочем, винаги е било и в Р Македония… 

За разлика от нас обаче, гърците винаги са знаели какви са тези хора в тази част на планината, но никога не са искали, разбира се по политически причини, да признаят това. От което следва и лутането им по това как да ги назовават - родопската общност в Западна Тракия те обявяват първоначално за „българогласни елини”, по-късно – „славяноезични елини”, още по-късно - за „славяноезични гърци мюсюлмани“. В Енциклопедия от 1936 г. обаче става ясно, че са наясно с проблема, тъй като срещу думата 

„помакой” са отбелязали „българи мюсюлмани”… 

Важно е това „историческо” навлизане в темата, уточняващо сложното състояние на българите мохамедани в южната ни съседка днес, когато вече са изгубили българското си самосъзнание, а остатъците на български „огънчета”, като фолклора и езика например, упорито се представят от съседите ни едва ли не като нещо „паднало от Марс”, в най-добрия случай – от времето на древните елини… 

А в упоритото и напоследък много активно налагане на всичко наше в Гърция като нещо друго, само да не е българско, прозират ясни политически цели и настроения, които гръцката държава никога не е крила. И чиято политика по тези въпроси доведе дотам днес в северната част на Гърция да има един религиозен ислямски „анклав”, вече с турско самосъзнание на жителите му. Анклав, който може да се нарече „една малка Турция в Гърция”. Ще спомена, разбира се, видния днешен „помаколог” Николаос Кокас, който прави неистови напъни, щото потурченото в голямата си част население там да се върне обратно към „помаклъка”. Казвам „неистови”, защото процесът по т. нар. „помачеене”, чийто адепти са Кокас и компания, е един много закъснял процес, който някои среди там определят като „дълг на гърците след историческата вина пред помаците” – има се предвид допусканата дълги години турцизация на местното родопско население - улесняваната и насърчавана турска духовна и материална инвазия в тези райони, улесняването също така на свободното пътуване, обучение и инвестиране на местните хора именно в Турция и никъде другаде. Всичко това, основаващо се, разбира се, и на 

българското безразличие към своите кръвни братя 

тук, но и на гръцката погрешна политика към българското мохамеданско население, останало по политически причини в територия, предадена им някога за управление. А че това отношение към хората продължава и днес, проличава и от последния случай с един учител там - Ридван Караходжа, който е назначен да преподава турски език на децата. Той обаче отказва с мотива, че там турци няма, и иска да преподава майчиния си език. Среща категоричен отпор от самите гръцки институции, които спират да му плащат и го карат да подаде молба за напускане. В същото време нито една правораздавателна институция, включително адвокати, не желае да се занимае с проблема му. Затова ще търси помощ от българската страна… 
Още през 1954 г. започва оня обрат, който довежда постепенно до „малката Турция” там – с писмо № 1043 от 28 януари главният директор на област Тракия разпорежда писмено на кметовете в Южните Родопи: „Във връзка със заповед на министър-председателя, молим занапред във всички случаи да се използват термините „турчин”-„турско”, вместо „мюсюлманин-мюсюлмански”. Поради това следва да се погрижите за замяната на съществуващите в района различни надписи като „мюсюлманско училище”, „мюсюлманско кметско наместничество”, с турско…” 

Въвежда се и изучаването на турски език в редовното гръцко училище, въпреки че майчиният език на децата, това е ясно и за гърци, и за турци, е български.

Защо това се прави прозира от излезлия през 60-те години труд на Папахристодулу „Помаците” – остра реакция срещу усилията на България да приобщи тази част от народа си, независимо от религията му. Авторът нарича помаците „поробен от българите народ”, който не е български, не е и славянски, а смесица, в която преобладавало гръцкото, за което говорело „напълно гръцката им физиономия”; чието езиково побългаряване започнало със завземането на Пловдив и Асеновград от българския цар Иван Александър през 1344 г., и пр. 

През 1995-1996 година започват да се издават множество книги за особеностите на местното население в Западна Тракия, което продължава активно и до днес. Сред тях са обемистите „Гръцко-помашки речник” и „Граматика на помашкия език“, както и етнографския труд „Помаците”, и трите с автор Петрос Теохаридис, детайлно разгледани от диалектолога Г. Митринов в книгата му „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджинско” (София, 2011). 

Пръст в раната обаче слага сп. „Тахиномодромос” (1995), в редакционна бележка към статията на Солендакис, под заглавие „Как атинската държава турцизира гърците-помаци”. За този автор помаците са потомци на древните елини, но „хитрите гърци обслужват будалите турци”… Острието и тук, разбира се, отново е насочено срещу България. 

И така, докато „хитрите” мъдруват непрестанно как да доказват небългарския характер на населението си, търсейки корените му ту в траките, ту в елините, Турция планомерно и безпрепятствено се впуска в асимилация с всевъзможни, добре познати й начини и методи, най-важният резултат от които е въвеждането на турския език в редовното гръцко училище, а с това и 

налагането на турско самосъзнание

 у подрастващите. Оттогава е и станалата крилата фраза в някои гръцки медии - как родителите са започнали да учат турски език от децата си… 

Това е духовната атмосфера в Ксантийско в момента, когато преди няколко години обикалях селцата в Ксантийско и записвах особеностите на говора във всяко от тях, както и народните им песни, останали като по чудо в съзнанието на немалка част от населението тук. Договорихме се с издателя на ксантийския вестник „Загалиса” Ахмед Имам да публикуваме съвместни материали по проблеми, отнасящи се до хората от двете страни на границата, започнахме рубрика в „Златоградски вестник” - „Родопски насуски за нашисе люде в Ксантийско”, който се разпространява там с материали, написани с гръцки букви, но с българско съдържание, по-точно на общия ни родопски диалект. Така, както преди 170 години местните даскали в Златоград са обучавали децата, видно от съхранения в тукашния музей на просвещението техен автентичен „дневник” с различни поучения, преводни текстове от Библията, уроци за усвояване на различни знания от вероучението и бита. 

Много е важно, освен това, че излезе и сборник с родопските песни от Ксантийския район на Родопите, записани от автентичните им носители, живеещи в множеството селца в този обширен българоезичен регион. С него направихме опит да върнем спомена на тамошните хора към песните на дедите им, запознахме се и с някои изпълнители на автентични родопски песни, които и тук, както и в златоградско, наричат „авелски”, т. е. много стари песни. Важно е, тъй като с него се даде възможност на българската научна общност, а и на по-широки кръгове от българската общественост, да видят и чуят с очи и уши, тъй като дискът с родопските изпълнители от Ксантийско е неразделна част от книгата, на какво там казват „помашки” песни, сами да преценят кое е „помашкото” в тях и какво точно означава това. 

Да се види как песни, в които се пее за поп Костадин („Исорци са са прочули”), в които умиращият от куршум юнак казва:  „…на главо́ ми чъ́рква йограде́йте…” („Пушка пукна”), в които естествено битуват български имена като Цвета, Рада, Динчо, Иван, Юван, Минка, Физа, Юрка, Стоян и пр., упорито се определят като „помашки”… 

И макар езикът им да е чисто български, числително-бройната система на хората там сега е турска. Но това е така сравнително отскоро – след задължителното въвеждане на турския език в училищата в Ксантийско и Гюмюрджинско. А в народните песни те ползват българската си бройна система. Защото, както сами казват, така са ги приели песните от „старите” - дядовци, баби, майки... Което само ни показва приемствеността, чрез която те идват до нас, доказват, че 

българският език при мохамеданите от Западна Тракия е изконен и извечен,

 но подложен на постепенно „изтриване” от една могъща държава със съдействието на друга... И с предателското мълчание на трета! 

Всъщност, в определянето на тези песни в Гърция като „помашки” не би имало нищо лошо или нередно, ако това беше в смисъла, който се влага при определянето на шопския, тракийския, македонския, добруджанския и пр. наш фолклор – именно като характерна за региона, но неделима част от българското духовно богатство. Но не! Представянето на родопската песен в Гърция като „помашка” има един-единствен смисъл и цел – да се отдели, да се отчужди тя от своята българска същност и корен и да се наложи на света да гледа на нея именно като на друга, при всички случаи небългарска песен и текст. 
А доколко това е така, нека преценяват читателите, за които подбирам две песни, изпълнявани все още от хората в Ксантийско. 

Пушка пукна 
(Изпълнена и записана 
в с. Долап хан, дн. Сминти) 

Пу́шкай пу́кна, йогда́, 
пу́шка пу́кна, йогди́це, 
пу́шкай пу́кна в го́роно 
                            зеле́но. 
Дено́ па́дном, йогда́, 
де́ной панно, йогди́це, 
де́но па́дном - там мо 
                       зарове́йте. 
С но́жечки ми, йогд́а, 
с но́жечке ми, йогди́це, 
с но́жечке ми гро́ба 
                     изглабе́йте. 
На главо́ ми, йо́гда, 
на главо́ ми, йогди́це, 
чъ́рква йограде́йте. 
На главо́ ми чъ́рква 
                     ограде́йте. 
На ноге́ ми, йо́гда, 
на ноге́ ми, йогди́це, 
на ноге́ ми ло́зо 
                посаде́йте. 
На средо́ ми, йо́гда, 
на средо́ ми, йогди́це, 
байра́к побие́йте. 
На средо́ ми байра́к 
                  побие́йте. 

Майчинко моя… 
(Изп. Али Ронго – 
с. Солища, дн. Главки) 

Ма́йчинко, мо́йе, ма́йчинко, 
трими́на ту́рци до́йдахо, 
мо́мата да ти пайо́мат. 
Нимо́й ма пи́та, ма́ле ле, 
нимо́й ма да́ва, ма́ле ле, 
ту́рцине да ма пайо́мат. 
Он доку́с мама́ ку́тена, 
в юна́цко чо́рна парсти́ца, 
в юна́цка чеи́р зеле́на, 
къ́тькъ черве́нъ в чеи́рен, 
аво́шкъ зеле́нъ и се́нкьъ. 
Как ще ма пребале́ш, ма́ле ле, 
ту́рцине да ма пайо́мат? 
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли, 
как си ма ку́тила в чеи́рен? 
По́мниш ли, ма́йко, зна́еш ли, 
как ма приспа́ваша пад се́нко, 
как ма приспа́ваша пад се́нко - 
сега́ ма да́ваш на ту́рци! 
(Из книгата „Изсуши ме, изгори 
ме”, изд. „Славена”, 2012)

Ефим Ушев

Материалът и снимките са препечатани от faktor.bg с любезното съгласие на автора Ефим Ушев, на когото ИлинденПрес сърдечно благодари!

Коментари

    Няма добавени коментари!

Напиши коментар:

Въведете кода от картинката!

Още новини