Марсилският атентат - събитието, което остава в историята като една от големите загадки на 20 век

Admin 09 Октомври 2016 10:20 Камбана 0
Марсилският атентат - събитието, което остава в историята като една от големите загадки на 20 век
Смъртоносната атака на В.Черноземски , Марсилия,9 октомври,1934 година

На 9 октомври 1934 г., вторник, жителите на гр. Марсилия посрещат югославския крал Александър I. В 16 часа и 20 минути от тротоара пред Борсата изскача добре облечен млад мъж и се промъква през полицейския кордон, викайки радостно: „Vive le Roi!”. Последвалите мълниеносни действия опровергават напълно искреността на приветствието. Мъжът се мушва под изплашения изправен кон на ескортиращия офицер, скача върху стъпалото на откритата лека кола и открива огън с многозаряден пистолет „Маузер”. Застрелян от упор, височайшият гост пада назад, а придружаващият го домакин – министърът на външните работи Луи Барту, леко ранен, клюмва настрана.

Когато специалистите по съдебна медицина преглеждат тялото на съсечения атентатор, още с първия хвърлен поглед в очите им се забива татуировката на лявата ръка, която веднага разкрива неговата национална и политическа принадлежност: „1924 г. – ВМРО – Свобода (следва изображение на череп с пречупени кости – бел. Г.М.) или смърт!” Последната дума на обричащия девиз бе станала потресаваща действителност, но едно запомнящо се име тепърва щеше да започне своя оспорван живот по страниците на най-известните вестници и списания, в предаванията на световните телеграфни агенции и радиостанции.

За „двойното убийство на века” е издадено значително количество научна и публицистична литература, описваща обстойно подробностите около подготовката, извършването и въздействието на това т.нар. второ Сараево върху взаимоотношенията между Великите сили – Франция, Германия и Италия, или пък е посветена на острите дипломатически пререкания между Югославия и Унгария. Като общ недостатък се забелязва поставянето на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) в сянката на хърватската националистическа организация „Усташа”. Мнозинството от авторите представят ВМРО като точно стрелящо оръжие в нацистката практика на политически убийства. В това научно съобщение се прави опит да се посочат първопричините за участието на ВМРО в Марсилския атентат, оценява се нейният същински дял в развълнувалото света събитие и се изтъква преследването на собствената цел в акцията. Защото смъртоносните изстрели в най-големия френски пристанищен град бяха шумен международен отзвук на един наскоро избухнал конфликт в самата България.

* * *

Новообразуваният през 1928 г. Таен военен съюз (ТВС) промени коренно отношението си в това, че правителствената власт не се простирала върху цялата държавна територия, понеже Пиринският край бил обособен от ВМРО (Ив. Михайлов) като държава в държава, което поставяло войската в „особено унизително положение”. Централното управление на ТВС се стремеше да извади България от международната изолация чрез политика на добросъседство с балканските държави и „преди всичко с Югославия”, но според него ВМРО си позволявала да се намесва в областта на външната политика. В това направление ТВС бе енергично подкрепен от политическия кръг „Звено”, който призоваваше „за спиране на безотговорните убийства от терористите на ВМРО” и държеше също „за разпространяване на държавната власт върху цялата територия на страната”. Така лигарите и звенарите се озоваха пред общ противник, на когото първи „хвърлиха ръкавицата”.

За да бъдем справедливи и спрямо деветнадесетомайците, трябва да отбележим в началото, че още на 14 февруари 1930 г. министърът на външните работи Атанас Буров и югославският пълномощен министър Любомир Нешич подписаха в София споразумение между двете страни „за поддържането добрия ред и сигурността на границата”. В него се изрази желанието „да се осуетят всякакви погранични инциденти и осигури добрият ред на самата граница и около нея”, за да се постави „начало на нова ера на доверие и приятелство между двете съседни държави” и да се изгради основата „за колкото може по-тесни и по-сърдечни отношения между тях”. Набързо съставената погранична комисия набеляза „мерки от ефикасен и траен характер”, които всяко правителство щеше да вземе на своя територия. Правителството на Андрей Ляпчев обаче не възнамеряваше наистина да посегне върху ВМРО, а се принуди да отиде на формално споразумение под натиска на Франция и Великобритания, пред които управляващите кръгове в Белград постоянно се оплакваха от чети и атентати.

Едва през есента на 1933 г. цар Борис III се реши да пристъпи към помирение с Белград, за да предотврати образуването на Балкански пакт. Най-голямото препятствие, което той трябваше да преодолее, бе дълбоко законспирираната ВМРО (автономисти), чието предпочитано средство за борба бе оръжието. Монархът изчакваше да бъде убедено общественото мнение, че повече не бива „по улиците да говорят парабелите”. И нещо по-важно – в средите на съюзното офицерство започна да преобладава мнението, че ВМРО вършела „своеволия” в страната и пречела на сближението с Югославия. Поне по тази точка царят и ТВС бяха единодушни.

И така на 19 май 1934 г. армията излезе от казармите, за да „възстанови суверенната власт” във всички кътчета на страната. Лигарите се смятаха за предопределени от съдбата да се намесват в политическия живот на държавата, когато намерят това за необходимо, но не позволяваха на политиците да се бъркат в работите на войската. Те с един замах забраниха политическите партии и организации. Превратът се извърши без кръвопролитие за дълбоко разочарование на заинтересованите съседи, очакващи да се разгори братоубийствена война в тяхна полза. Твърде разумно, ВМРО не оказа въоръжена съпротива на нейното изкуствено и невалидно „саморазтуряне” и съответно ударът не взе желаните в Белград и Атина размери. Издадената от Ив. Михайлов заповед - „нито един куршум срещу българската войска”, се спази безпрекословно.

Насилственото обезоръжаване показа, макар и частично, с каква бойна сила в първа линия е разполагала организацията: 47 картечници, 11 000 пушки, 15 автомата, 637 пистолета, 3 гранатохвъргачки, 7800 ръчни бомби и 71 000 патрона. За облекчение на правителствата в Белград и Атина това оръжие нямаше повече да стреля в Македония. Цар Борис не можеше да бъде напълно недоволен от преврата, отстранил един силен фактор, с чието влияние бе принуден да се съобразява в своята политика. Но твърде скоро организацията щеше да докаже пред света, че продължава да съществува. За разлика от забранените буржоазни политически партии тя бе пригодена за нелегална борба. Изстрелите на протеста щяха да отекнат на друго място.

Крал Александър не попадна нито случайно, нито изведнъж в прицела на атентатора. За никого не бяха тайна „взаимните симпатии и сърдечните отношения” на звенарите с Франция. Белград изпълняваше ролята на междинно свързващо звено, обаче за ВМРО „на пръв план изпъкваше фигурата на сръбския крал” като външен покровител на преврата. И тази мрачна фигура бе набелязана да бъде премахната за назидание на онези късопаметни държавници, които се опитваха да прокарат българо-югославското сближение за сметка на заобиколения македонски въпрос.

Системата на политическите убийства се прилагаше постоянно от крал Александър, за да държи в подчинение „обединените” от него народи. Стигна се дотам, че хърватски народни представители биваха застрелвани в заседание на Скупщината, нечувано посегателство в историята на европейския парламентаризъм. Установената на 6 януари 1929 г. свирепа диктатура имаше за главна задача да наложи срещналата упорита съпротива „сърбизация” чрез нейното коварно превъплъщение – „югославизирането”. Новата шовинистична стратегия засегна пряко българите във Вардарска Македония и Западните покрайнини, обявени за „прави сърби”, неразполагащи с никакви права за разлика от другите народи в югославизираната форма на „Велика Сърбия”. По този повод в. „Македония” предупреди: „Крал Александър иска да върне колелото на историята; между това светът вече знае как неотдавна много по-яки тронове се преобърнаха, много по-блестящи корони се повалиха в праха.” Ставаше дума за вековните династии на Романовци, Хохенцолерни, Хабсбурги и Османи.

Извършеният великосръбски акт създаде един неочакван съюзник на ВМРО в лицето на хърватските усташи, възприели за образец нейните форми и средства на въоръжена борба. Пребиваването на Анте Павелич и Густав Перчец в София от 19 до 22 април 1929 г. премина под възгласа: „На лютата рана трябва да се постави лют цяр.” В последвалата среща между Ан. Павелич и Ив. Михайлов в Женева, където първият човек на ВМРО се намираше „на лечение”, от хърватска страна се настоя крал Александър да бъде наказан със смърт (идея, неправилно приписвана на Мусолини), но отговорът бе изпълнен с въздържаност. Обяснението има предимно външнополитически характер. Докато усташите действаха от бази в чужбина, ВМРО се опираше на и без това международно застрашената българска държава.

Въпреки първоначалното разграничаване на Ив. Михайлов от замисленото убийство на крал Александър, или по-точно спрямо откритото намесване на ВМРО в него, връзките между двете организации ставаха все по-тесни. През юли 1930 г. Ан. Павелич посредничи за закупуването на хиляда автоматични пушки от фабриканта Хайнрих Фолмер. Първият опит за бойно сътрудничество бе направен през есента на същата година, когато Стоян Бетувски от с. Неманци, Щипско, бе изпратен при Ан. Павелич в италианския град Ферони, след което се постави в разположение на Г. Перчец във Виена като специалист по поставянето на адски машини. Прехвърлянето на Бетувски в Загреб за извършване на бомбен атентат обаче се провали поради нерешителността на усташите и той се завърна недоволен в България. На този етап липсваше съвместен план за наказване на общия национален угнетител.

Фашисткото правителство на Италия предложи направо на Ив. Михайлов да осъществи акцията самостоятелно. Повдигнатият въпрос бе на няколко пъти разискван в ЦК на ВМРО и „по общо решение отблъснат”. Но прякото сътрудничество с усташите продължи. През 1931 г. Кирил Дрангов, известен специалист по атентати, ги обучаваше на минно дело в техния лагер Янка Пуста (Унгария), където установи липса на подготвени хора за обезглавяване на кралската диктатура. Все пак имаше резултат от тайното пребиваване – през пристанището на гр. Лом се внесоха взривни материали, необходими за действията на ВМРО в поробена Македония. Срещу щедро предоставения богат опит хърватските националисти вършеха услуги предимно в областта на военнотехническото снабдяване.

През 1933 г. видният деец на „Усташа” Марко Дошен бе определен да поддържа връзките с ВМРО. Той обиколи България, като изнесе пред многолюдни събрания сказка, обнародвана от Македонския научен институт. В нея се отправяха остри нападки против Версайска Франция, „приятелката на великосърбизма” и крепителката на следвоенното статукво. Дошен изтъкна, че диктатурата на крал Александър се покровителства от Париж. А пътят за Париж минаваше през Марсилия.

В памет на Владо Черноземски

Следва...

Академик Георги Марков

Коментари

    Няма добавени коментари!

Напиши коментар:

Въведете кода от картинката!

Още новини